Нийл Олсън - Иконата

— На една пресечка по-нагоре има чудесен гръцки ресторант. Някой път ще отидем там. Е, Анди, имаш ли да ми кажеш нещо друго? Виждам, че се замисли?

— Опитвам се да си изясня някои неща.

— Ако успееш, обади ми се. Трябва да тръгвам.

— Благодаря, Роберт. Ще те уведомя.

— Това ще ти е за пръв път.

„… донесена от Светите земи от Елена, майката на Константин. По робата имало петна свещена кръв от раните на нашия Спасител, докато лежал в прегръдките на майка си, преди да възкръсне. Едно парче от робата, изцапано с кръв, било откъснато и скрито между две кипарисови дъски. Върху тях ученият монах Матей изрисувал образа на Божията майка, както му се появила във видение, така че всеки, който я погледне, разбирал, че това е истинското й лице. После иконата била поставена в църквата във Влахерна над сребърно ковчеже, в което се намирала самата роба, и там тя извършила много чудеса, особено лекуване на болните в семейството и измежду последователите на императора. От тази църква иконата била изнасяна във времена на нужда и разнасяна с процесия около стените на града, за да вдъхне смелост в сърцата на защитниците му…

Когато през онзи ужасен ден на лето божие 1453 неверниците турци се възползвали от умората на защитниците и предателството на техните съюзници, и превзели великия Константинопол, църквата във Влахерна била осквернена и светите реликви в нея унищожени. Тогава монах на име Лазар рискувал живота си, за да влезе в нея и да извади Света Богородица, нарисувана от Матей, от златната й рамка на стената. Защитен от силата на Девата, Лазар преминал през огъня и разрушението, за да напусне падналия Константинопол и да отнесе свещения лик на запад. По-късно го виждали из земите на изчезналата империя; очевидно живял много повече години от обикновените хора, пазен от Девата, задето е запазил живото й присъствие на земята, и откъдето минел, болните били излекувани, а неспокойните духом намирали покой. Някои казват, че отишъл в Тесалоники, а други — в Янина в Епир, но до ден-днешен никой не знае със сигурност каква е била съдбата на Света Богородица.“

Йоанис внимателно сгъна листата и ги сложи в плика. Надяваше се, че те ще му открият пътя. В началото беше словото. Не знаеше в каква посока щяха да подтикнат момчето думите на Теодор, но трябваше да направи нещо. Един глас се извисяваше в съзнанието му и настояваше, че трябва да предприеме решителни действия. И той бе решил да му се подчини.

След като проучи картата, той взе влака от Ню Джърси, изгуби се в осветените тунели и площади под гара Пен, но най-накрая откри перона, където спираше единицата. Тя го откара до площад „Колумб“. Оттам тръгна диагонално през Сентръл парк към целта си. Тук също успя да се изгуби по виещите се пътеки и алеи, но това не го притесняваше. В началото на май паркът беше изпълнен с живот — бледожълти нарциси, току-що разцъфнали червени лалета, покрити с бял и розов цвят ябълкови дървета, череши, люляк. Не знаеше, че тук може да бъде толкова красиво. Осъзнаваше, че е било писано да му се възхити дори сега, точно сега, в тези смутни времена. Винаги ставаше така, моменти на величествена красота съпътстваха мрака на душата. Този дар не биваше да бъде подценяван или пренебрегван и Йоанис дишаше дълбоко и се усмихваше на всичко, което го заобикаляше.

Беше се освободил от безполезния детектив Джими, беше престанал да приема обажданията на епископ Макариос. Беше оставил без отговор дори позвъняването на секретаря на Светия синод в Гърция. Те бяха объркали нещата. Всички, свързани с тази история, бяха мислили само за себе си — дребни, егоистични планове. Нужен беше по-дързък поглед и Йоанис имаше някаква представа какво трябва да направи, макар да не знаеше как ще го постигне. Единственото, в което бе сигурен, беше, че момчето е разковничето.

Широкото стълбище на музея беше препълнено с обичайните студенти, туристи, бездомници, които пушеха, пиеха сода и се наслаждаваха на хубавия ден. Йоанис се промъкна между тях, влезе през централния вход, мина през голямата зала на фоайето и сви към малката ниша, която бе забелязал при последното си посещение. Асансьорът беше в края. За да пътуваш с него, бе необходим ключ или карта, затова свещеникът просто изчака до вратите, излъчвайки самоувереността на човек, чието място е там. След десетина минути една жена се приближи до него — стройна, на средна възраст, с очила и карта с името около врата: Карол Вос. Тя се усмихна на Йоанис.