Нийл Олсън - Иконата

— И очевидно е успяла.

— О, да. След това интересът му към разговора нараснал неимоверно. Беше й изкарал ума от страх. От това заключавам, че тя е направила същото с него по някакъв начин.

— Нямах представа, че тя знае за съществуването на Мюлер.

— Може би не, поне по име. Но не е глупава, а и е чувала слуховете, че дядо й е купил иконата от нацистки офицер, който я плячкосал. Не й е било нужно да знае името му, за да се досети, че може би това е същият човек.

— Разбира се. Макар че е било дяволски глупаво от нейна страна да го предизвика така.

— Не е знаела с кого си има работа.

— Добре че си бил там.

— Добре че ме накара да я следя. Сега отново можем да попаднем на Мюлер. И тогава неверниците ще трябва да ти се извинят. — Бени поклати глава озадачено, дърпайки от цигарата.

Нещо в погледа на тъмните му очи накара Андреас да се почувства неудобно.

— Ти би го екзекутирал — по-скоро заяви, отколкото попита старецът — в църквата, ако беше сигурен, че е той.

— Какво ме интересува църквата? Пък и тази повече прилича на музей.

— Значи отговорът е положителен.

— Ако бях сигурен, защо не? Щеше да бъде рисковано наистина. Щеше да се наложи да очистя и холандеца, а наоколо имаше доста хора. Но колко шансове може да очаква човек?

— Безразсъдството ти ме притеснява. Чудя се дали трябваше да те включа в тази работа.

— Какво безразсъдство? — Бени издуха дим в лицето на събеседника си. — Дотук само си говорим. Влизаме в празни стаи. Получаваме недостоверна информация. Единственото безразсъдно нещо, което направих, е, че спасих момичето.

— Прости ми, с това се справи добре. Но аз ти вярвам, а онова, което чувам, ме безпокои.

— Не разбирам защо. И двамата знаем, че този човек трябва да умре. Но това няма значение, защото го изгубих и кой знае дали някога отново ще го намеря.

— Не си го изгубил, а си се погрижил за госпожица Кеслер. Така е било правилно. Сега си ранен, а аз не мога да ти помогна. Пък и бодигардът му. Тази работа стана доста опасна.

Няколко секунди Бени го изучаваше.

— И казваш, че трябва да се откажем?

— Да оставим на властите да се занимават с него. Това казах и на Матю. Обстоятелствата не са в наша полза, а целта не си заслужава риска.

— За всеки от нас целта е различна. Твоето момче е невинна душа и преследва една икона, която ще му донесе само мъка, независимо дали ще я намери или не. Прав си да му казваш да не се занимава с нея. А нашата цел е много по-проста.

— Твоята цел.

— Добре, моята. Проста, директна, оправдана и аз мога да я осъществя.

— Да, с превързана ръка и без да знаеш дали това е човекът, когото търсим.

— По дяволите! — изруга Бени и загаси цигарата в мръсния пепелник. — Току-що разговаряхме за това. Раниха ме, докато изпълнявах поръчението, което ти ми възложи. Щеше да бъде много по-лесно да ги елиминирам.

— Следващия път няма да бъде лесно. Вече те познават.

— Мен ли се опитваш да убедиш или себе си? Твоя идея беше да търсим Мюлер. А сега, когато почти успяхме, искаш да се откажеш. Какво тогава преследваше през цялото това време?

Очевидно на лицето му беше изписано нещо, което предизвикваше този въпрос. Колкото и пъти да си припомняше живота си, не можеше да открие отговора. Повече от петдесет години мечтаеше да се изправи срещу Мюлер. Все още го желаеше като несъзнателен рефлекс, като дишането. Но нещо се беше променило. Имаше моменти, когато си припомняше брат си Михалис, детето Михалис, толкова ясно, сякаш го беше видял преди няколко дни да тича по площада към него с кръгли тъмни очи, слабички ръце и крака, разрошена коса и малък белег на челото на мястото, където го беше уцелил неточно хвърлен от самия Андреас камък. Но пламенният Михалис от годините на войната, младежът, загинал мъченически в църквата, се размиваше в съзнанието му като мит. Същото се отнасяше за всички останали. Стефанос, Гликерия, смелият Георгиос, нещастният Коста — всички мъртъвци се бяха превърнали в смътни спомени. Събитията бяха вдълбани в съзнанието му и той знаеше, че са били истина, но участниците се бяха превърнали в призраци, сякаш подобна смелост, предателство и скръб никога не биха могли да съществуват в истинския живот. Дори закоравелият убиец капитан Елиас изглеждаше неистински — роля, която някога бе играл, а после захвърлил. И горе-долу беше вярно.

Сега реалното за него беше опустошеното от болестта тяло на сина му, опасното положение, в което бе внукът му. Младият безмилостен Фотис беше сянка; старият заговорник Фотис — любезен, заядлив, страстно вкопчен в живота — беше човекът, когото познаваше сега. Трудно бе да запазиш десетилетия наред желанието си за отмъщение. Кой знаеше кога една дума или мирис щеше да го върне обратно в онези тежки времена? Все още се случваше, но все по-рядко и по-голямата част от времето и енергията му бяха посветени на живите, както беше правилно. Искаше да запази всеки от тях от опасност, от миналото, да ги опази един от друг и това изглеждаше невъзможна, но достойна мисия сама по себе си.