Нийл Олсън - Иконата

Замаян, той седна на дървената пейка, за да се успокои. Това бяха мисли, породени от умората, илюзии на травмиран ум. Не можеше дори да ги разбере. Опитваше се да се освободи от емоциите с помощта на волята и в това деликатно и свръхчувствително състояние на ума му се струваше, че почти е успял. Но това бе заблуда, безсмислица. На сутринта всичко щеше да бъде по-ясно.

Вдигна поглед, когато огромна фигура се надвеси над него.

— Исус знае греховете ти. Не можеш да го заблудиш.

Матю трепна и удари ожуления си гръб в облегалката. Налудничави кървясали очи гледаха към него, миризма на немито тяло нахлу в носа му. Мърморещият под носа си бездомник беше започнал да крещи.

— Сигурно си прав.

— Бог Отец знае кога лъжеш. Той вижда в сърцето ти.

Ревът на влака изпълни гарата. Не можеше да се измъкне от бездомния проповедник по нормален начин, затова Матю прескочи облегалката на пейката и тръгна към лепнещата от дъвки платформа към жълтата линия. Отразената светлина тичаше по счупените бели плочки на стената, после квадратната муцуна на влака премина покрай него. Гласът на проповедника го застигна отзад:

— Той ми каза за теб. Ти си една от изгубените души. Греховете ти са големи, но за Исус няма невъзможно. Покай се и се помири с Бога.

Няколко сребристи вагона отминаха, с издраскани прозорци, флуоресцентна светлина и малко хора в оранжевите седалки. Влакът забави ход и очите на Матю се втренчиха в една фигура или може би само лице зад една от вратите, което бързо отмина. Широки тъмнокафяви очи, разтревожени или натъжени, половината лице бе обезобразено. То изчезна за миг, но по тялото на Матю сякаш премина електрически ток. Беше виждал и преди това лице, тези очи. Може би насън.

Влакът спря и една врата се отвори пред него. Качи се, но не седна, а погледна обратно към перона. Бездомният гигант още стоеше до пейката и си мърмореше. Кой знае защо неговата позната лудост изглеждаше по-малко заплашителна от лицето, което бе видял през прозореца, и Матю почти бе решил да слезе, когато вратите се затвориха и влакът стремглаво хукна напред. Трябваше да се хване, за да не падне.

Във вагона нямаше никого, а в предния седяха само две възрастни жени. Матю здраво се държеше, загледан във вратата на вагона, очаквайки привидението отново да се появи. Или някоя нова заплаха. Сега съжаляваше за всичко — за всеки инцидент и решение, които го бяха замесвали все повече в това кърваво преследване и го бяха отдалечили от удобния му, еднообразен живот. Не можеше да понася това изтощително обсебване, страха, ужасната параноя. Нищо не се беше случило. Беше видял някакво лице. Един бездомник му беше досаждал. И какво? Внезапно всяка среща придобиваше скрито значение.

Още няколко души слязоха с него на Седемдесет и седма улица, Матю изтича по стълбите и излезе на осветените улици като преследван от демони. Лексингтън авеню с множеството си цветарски магазини, кафенета и ателиета за ксерокопиране беше пусто в един часа сутринта. Една решетка изтрака под краката му и го стресна, такси, завиващо по Осемдесета, едва не го прегази. Празните странични улички го плашеха още повече. Беше топло, но него го тресеше. Може би беше болен. На Второ авеню заради ресторантите и денонощните магазини за деликатеси имаше повече хора и той се поуспокои. Когато влезе в жилищния блок, изпусна ключовете си върху черно-белите плочки, бързо ги вдигна и отново ги изпусна, ругаейки шумно на кънтящото стълбище. Едва познаваше останалите жители от сградата. Никого не би могъл да повика на помощ.

След два етажа отключи двете ключалки и влезе в претъпканата кухня. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че нещо не е наред. Лампите светеха. После чу движение, тихото влачене на крака, изскърцване на дъска. Точно се оглеждаше за някакво оръжие, когато тя го повика.

— Матю.

Ана се появи на вратата на спалнята, изглеждаше точно така, както се чувстваше и той. Косата й беше разрошена, под очите й имаше тъмни сенки, беше измачкана, сякаш беше спала с дрехите. Видя му се изключително красива.

— Как влезе?

— Бени ме пусна.

— Бени?

— Езраки. Не ми казвай, че не познаваш Бени.

Внезапно се сети. Израелският приятел на дядо му, който се занимаваше с проучвания на пазара или нещо подобно. Бивш член на Мосад, ако някой от тях изобщо можеше да се нарече бивш.

— Да, познавам го, но никога не съм му давал ключове.

— Имаше голям набор шперцове и каза, че отваряли осемдесет процента от обикновените ключалки в града.