Нийл Олсън - Иконата

Отново зави и тръгна в другата посока. Петима азиатски туристи гледаха с учудване един от ослепителните синьо-зелени пауни, който се разхождаха свободно из двора. Забръмчаха камери, малко момиченце изпищя от удоволствие. Ана реши, че между тях няма да бъде в безопасност, и продължи напред. Отдясно стъпала и широка алея водеха към друга морава, която също излизаше на булеварда, но заобикаляше и тя щеше да бъде на открито през цялото време. Рискува да погледне назад и моментално се почувства като глупачка. Набитият млад мъж прегръщаше някаква жена и си тръгна, хванал я за ръка. Паниката я бе объркала. Миг по-късно Ян се появи иззад ъгъла на сакристията, усмихнат и махащ с ръка като приятел, който я моли да го изчака. Ана спря объркано. Беше изнервена от мига, в който дойде. Беше ли разбрала всичко погрешно? Може би Ян щеше да се извини за настойчивостта на стареца. Беше ли се заблудила? Твърде уплашена, за да мисли разумно, тя го изчакваше да се приближи.

Брадатият се появи зад Ян. Той не махаше, нито се усмихваше, но бързо напредваше към тях. Излязла от транса, Ана се обърна и отново тръгна към края на моравата; отляво и отдясно имаше затворени градини, пред нея се намираше църковното училище, а между него и градините имаше тясна пътека, която може би стигаше до булевард Морнингсайд. Тя инстинктивно зави наляво през прохода между стените.

Когато зави зад сградата, осъзна грешката си. Моравата между училището и задната част на катедралата беше отделена от улицата с висока ограда. Никога не би могла да я прескочи. Нямаше време да се върне. Като дете, тя потърси скривалище между гъстите храсти. Не, това нямаше да й свърши работа. Те искаха да я приклещят в някой пуст ъгъл на двора. Най-добрият й шанс беше да ги пресрещне на открито. Затова затича обратно по пътеката.

Ян се беше облегнал небрежно на каменната ограда на северната градина и пушеше. Когато тя се появи, той се изправи, но не се приближи.

— Госпожице Кеслер, ще изтощите и двама ни. Май е станало недоразумение.

Можеше да мине покрай него, но усещаше, че той е много бърз. В градината се виждаше шапка на стара жена. Азиатците си бяха отишли.

— Какво недоразумение? Шефът ви ме заплаши. — Тя не успя да предотврати потрепването на гласа си.

— Заплаши ви? — Ян изглеждаше развеселен от идеята. — С какво, да умрете от скука? Той иска само да поговорите.

— Да, ако е нужно със сила. Има си някаква идея, която държи да потвърдя. И не приема отказ.

— Вярно е, напоследък става труден. Упорит е, а маниерите му са отвратителни. Говорил съм за това с него. Съжалявам, ако ви е уплашил. Не искам да го оправдавам, но той е само един безвреден старец. Моля ви, върнете се и поговорете с него. Сигурен съм, че се чувства ужасно.

Беше се приближил до нея, без тя да усети, и Ана се опита да го заобиколи.

— Никъде няма да ходя с него.

— Разбира се. Просто не искаме да се разделим така.

Сега вървяха заедно по обратния път и Ана малко се поуспокои.

— Ще изляза на улицата. Ако иска да дойде на тротоара да се сбогуваме, добре.

— Чудесно. Ще го докарам с колата и можете да поговорите през прозореца.

Думите му бяха прекъснати от една фигура, която изскочи от градината и се блъсна в него. Брадатият. Те размениха бързо и тихо няколко думи. После сякаш затанцуваха и Ян замахна, за да отблъсне другия. Чу се трясък и едрият мъж падна на колене.

Ана отстъпи, едва сега осъзнавайки случилото се. Двамата се бяха сбили пред очите й, но всичко бе станало толкова бързо, че дори не беше разбрала. Брадатият държеше лявата си ръка, тъмна кръв беше изцапала ръкава на сакото и се стичаше между пръстите му. На паважа пред него лежеше голям черен пистолет, малко по-близо до него, отколкото до Ян. Няколко секунди никой от двамата не помръдна.

— Госпожице Кеслер — каза коленичилият мъж, без да сваля очи от холандеца. — Моля ви, отдалечете се.

Ана усещаше краката си натежали като главата. Опита се да осъзнае какво е станало. Изражението на Ян беше спокойно, но тя видя, че очите му преценяват разстоянието до оръжието, до мъжа, до нея. Видя и че от ръката му, притисната към крака, се подава неколкосантиметрово стоманено острие.

— Както забелязахте — обади се Ян — този човек ме нападна. Аз само се защищавах.

— Ана — настойчиво каза брадатият. — Матю ме помоли да ви наглеждам. Послушайте ме. Отдалечете се от нас.

Тя отстъпи на няколко метра. Имаше чувството, че мъжът на земята, макар и ранен, не обръщаше внимание на болката. Че беше коленичил само за да е по-близо до падналия пистолет. Сега положението беше равностойно. Никой от двамата не можеше да посегне към пистолета, без да се изложи на ударите на другия, но и никой не можеше да се отдалечи и да остави оръжието на противника. Ана се огледа за полицай, който би могъл да се намеси.