Нийл Олсън - Иконата

— Може би е било през войната? Може би сте били там без покана? И може би не сте искали само да я видите?

Той вече не се забавляваше и тя разбра, че е стигнала твърде далече, още докато говореше. Не я биваше в игрите. Беше прекалено нетърпелива.

— Някой ви е напълнил главата с глупости — каза бавно старецът, гледайки я изпитателно.

— Не. Просто се замислих. — Беше чувала, че много мислене не води до нищо добро. Още по-лошо беше да говориш за онова, което мислиш. — Защо не ми кажете истината?

— Кажете ми какво са ви казали, а аз ще допълня подробностите.

— Никой нищо не ми е казвал. Точно в това е проблемът. Ще приемам погрешно нещата, докато някой не ми каже истината. А междувременно бог знае какво ще измисля.

Беше налучкала слабото му място. Той се чувстваше заплашен от нея. Това бе рисковано и трябваше да внимава как ще си изиграе картите. Все пак нямаше никакви козове.

— Мислите, че съм бил от хората, които са плячкосвали през войната, нали? Защото съм имал вземане-даване с дядо ви. — Той снижи глас, когато брадатият мъж се приближи, но шепотът му беше остър и неприятен. — Това, че имаш работа с крадци, не те прави също крадец, уверявам ви.

— Нима наричате дядо ми крадец?

— Казах ви, че греховете ми са тежки, но поне ги признавам. Действах последователно и вярвах в някои неща, независимо дали са били верни или не. Вашият дядо не вярваше в нищо, нямаше скрупули, играеше, както му изнася. От удобната и безопасна позиция на неутралитета.

— Чакайте. — Едно беше да имаш подозрения, друго някакъв си непознат да напада онова, което беше твое. — Не съм дошла да слушам как обиждате семейството ми.

— Така ли? — Той явно се разгорещяваше. Кръглото му набръчкано лице беше порозовяло. — Нали дойдохте да разберете нещо за дядо си? Молехте ме да ви разкажа за него. Какво очаквахте да чуете? Нима мнението ми за него ви изненадва?

Ян беше влязъл през отсрещната врата и следваше брадатия на около десет метра.

— Знам, че е бил замесен в някакви тъмни сделки — отвърна Ана. — И той съжаляваше за това. Но вярваше, че е запазил творби, които иначе са щели да изчезнат.

— Дете, ти нямаш представа за какво говориш. Никой музей не би купил нищо от него, както няма да купят и от теб, защото знаят, че са крадени. Наследила си мръсни пари. Спиш между крадени съкровища. Съжалявам, ако съм първият, който ти го казва, но се съмнявам в това.

Ана беше прекалено потресена, за да мисли ясно. Беше го накарала да проговори, но не бе очаквала да чуе такива думи. Брадатият излезе през отсамната врата, а Ян се върна към другата. Когато отново погледна към Дел Карос, лицето му се беше успокоило.

— Знаеш ли — каза той с топъл и някак изненадан глас, — започвам да мисля, че аз съм глупак, а ти си умно момиче.

— Не знам за какво говорите.

— Напротив. Прекалено си умна, за да не си знаела за дядо си. Умишлено ме провокира и аз реагирах. И сега може би си мислиш, че си научила нещо. Но въпросът си остава, защо?

— Не научих нищо, освен че сте мразили дядо.

— За теб ли е тази информация или за някой друг? Хайде, кажи ми, не се бой. Просто обменяме информация и е ясно, че и двамата сме скрили по нещо.

Две жени на средна възраст влязоха в параклиса, бъбрейки весело, но присъствието им не успя да успокои нарастващата паника на Ана. Не се бой. Не би могъл дай каже по-плашещи думи.

— Мисля, че е време да си тръгвам.

Той докосна ръката й.

— И двамата ще тръгнем. Имаме нужда от по-уединено място. Ще възнаградя ума ти с някои отговори, но в замяна ще искам същото.

— Скоро имам среща.

Той леко хвана лакътя й.

— Госпожице Кеслер, настоявам.

Тя рязко се изплъзна от хватката му, точно преди да я затегне, изправи се и излезе през близката каменна арка. Инстинктивно зави наляво към предната част на църквата. Нямаше опасност Дел Карос да я хване, но тя си спомни подвижността и наблюдателността на Ян. Разбира се, нищо не можеше да й се случи тук, с всички тези хора, но не беше сигурна, затова вървеше колкото се може по-бързо, без да се затича. Надолу по стълбите, после покрай оградената с въжета част пред хора и към централната пътека на кораба. Внезапно пред нея изскочи брадатият турист.

— Госпожице Кеслер — каза той, — чакайте.

Тя се обърна и веднага забеляза страничния изход, както и Ян, който тичаше по стълбите откъм параклиса. Почти я бяха приклещили. Сега тя затича, насочвана от притока на адреналин към светлината отвъд изхода.

Метално стълбище водеше надолу към предната част на мръсна задънена уличка между катедралата и сакристията. Когато слезе, тя зави надясно и хукна към тесния паркинг, който извеждаше на булеварда. За съжаление в будката на пазача нямаше никого, но по средата на моравата стоеше набит младеж в костюм, пушеше и я гледаше внимателно. Колко от тях имаше тук? Това беше нелепо, какво ставаше, защо изобщо бе дошла? При това сама.