Нийл Олсън - Иконата

После Ян отстъпи назад, не по алеята, а по градинската пътека, притиснал свободната си ръка към гърдите, сякаш готов да бръкне в сакото си, но без да го прави. Другият мъж се приближи до пистолета, протегна ръка, но спря дотам.

— Госпожице Кеслер — каза Ян, — съжалявам, че работата ни приключи по този начин. Моля ви, не оставайте с лошо впечатление. И внимавайте с този човек, очевидно е опасен. Бих ви изчакал, ако решите да си тръгнете сега.

Колко мило, че и двамата бяха толкова загрижени за нея.

— Мисля, че е по-добре да си вървите, Ян, преди да е станало нещо по-лошо.

— Много добре. — Той й се усмихна. — Пазете се.

Не влезе веднага в градината, а продължи по пътеката и мина през арката в тухлената стена, която Ана дори не беше забелязала. После изчезна, бог знае къде.

Брадатият вече беше на крака, насочи пистолета към арката, а после внимателно се огледа, без да обръща внимание на Ана.

— Кървите силно — каза тя.

Той погледна подгизналия си ръкав и кимна.

— Беше глупаво. Не знаех, че е толкова бърз.

— Да го убиете ли искахте?

— Не. Това щеше да бъде лесно, той беше напълно съсредоточен върху вас. Опитвах се да го заловя, но беше твърде бърз. Добре че не ме уби. Казвам се Бени. Съжалявам за случилото се.

Той още не поглеждаше към нея. Ана осъзна, че би трябвало да се бои от него, по инстинкт или от емоционално изтощение.

— Матю ли ви изпрати?

— Не, дядо ви, но от името на Матю. Доколкото разбрах, момчето ви обича.

Ана почувства замайване, после й призля. Несъмнено беше от шока. Искаше да седне на паважа и да се разплаче.

— Трябва да тръгваме — подкани я Бени. — Можем да вземем такси на Сто и десета.

— Къде отиваме?

— Първо в болницата. После на някое безопасно за вас място. Привлякохте нежелано внимание.

Перонът бе по-празен, отколкото би предпочел. Матю никога не се возеше на метрото късно вечер, но се бе оказало невъзможно да хване такси близо до Гранд Централ и краката му привично го поведоха надолу по дългото стълбище и през бариерата. На горното ниво имаше неколцина души, слезли от влаковете или насочващи се на запад през широкия тунел към Таймс Скуеър. Той слезе на платформата за жилищната част на града, където нямаше почти никого. Само огромен бездомник с мръсна червена кърпа, който си говореше сам. Разтревожен и недоспал, Матю тръгна на север по мръсния бетон.

Трябва да се излекуваш.

Дни наред се беше отдавал само на изтощителното преследване. Понякога се сещаше за баща си и за Ана, но недостатъчно често, за да го отвлекат тези мисли от лова. Не беше прослушвал съобщенията на секретаря си, откак се бе върнал от Гърция, и се почувства гузен, когато чу две съобщения от майка си, ядосана, че не й се е обадил. Имаше едно от Ана. Правела някакви проучвания, когато се върнел, можели да обменят информация. В гласа й нямаше топлота — беше напълно делова, но той се зарадва, че изобщо се бе обадила. Веднага отиде в къщата на родителите си, без да се прибира у дома, и тази сутрин се опита да й се обади оттам, но никой не вдигна.

Въпреки преценката на майка му, баща му изглеждаше по-здрав. Бузите му бяха поруменели, беше изпълнен с енергия и явно се чувстваше достатъчно добре, за да се накара хубавичко на Матю, задето е изчезнал без предупреждение. Посещението беше минало напрегнато, но накрая и двамата се почувстваха по-добре. Тъй като трябваше да бъде на работа следващия ден, Матю взе влака към града след вечеря. Вътрешният му часовник, който едва се бе адаптирал към гръцкото време, още не беше превключил на нюйоркско, и изтощението, съчетано с пътуването и емоционалния стрес, го бе довело до странно, почти сюрреалистично състояние. Очите му се затваряха, но сърцето биеше като лудо. Някое лице или цвят изпъкваха сред тълпата. Имаше огромна нужда от сън.

Група хлапета с шумно крещящ касетофон се спусна по стълбите. Те позираха и ругаеха в свлечените си джинси и бейзболни шапки, демонстрирайки изкуственото среднощно оживление на пияни младежи. Матю се отдръпна от тях. От тунела се чу шумът на влака.

Трябва да се излекуваш.

Имаше усещането, че почти е успял. Пронизващите очи, в които се криеше загадка, бяха останали някъде назад, в някакъв живот насън, през който бе минал набързо. Знаеше, че иконата не е в Гърция, но не го напускаше усещането, че я бе оставил там. Тя беше част от онази култура; красотата и уникалността й нямаха място в този град без история. В Солун миналото и настоящето се сливаха. Миналото бе прогонено от Ню Йорк, дори индивидуалното минало, неговото минало. Беше изгубено, забравено като куфар на рафта за багаж. Никога не се беше случвало. Подобна магия не съществуваше.