Нийл Олсън - Иконата

— Колко успокоително. Защо те доведе тук?

— Забърках се в нещо. — Тя се опита да го каже насмешливо, но гласът й секна. — Той реши, че не бива да се връщам веднага у дома.

Матю бързо се обърна, за да заключи ненужните ключалки, и се обърна точно когато тя се спусна към него и челото й се удари в брадичката му.

— Извинявай.

— Няма нищо.

Той я прегръща няколко минути, притиснал я здраво, забил пръсти в ребрата й. Бе странно да изпитваш такова успокоение и да можеш да дариш такова успокоение, когато си толкова разстроен. Не бе очаквал, че някога ще я прегърне пак. Умът му беше препълнен с всякакви обяснения, оправдания и молби, с които да спечели отново доверието й, недостатъчни и неубедителни дори за самия него. Но ето че тя беше тук. Без обяснения, без извинения. Чувстваше топлия й дъх върху шията си и аромата на алое от шампоана й.

— Чувствам се глупава — прошепна тя в яката му. — И уплашена.

— Кажи ми какво стана.

Ана бавно го пусна и седна до малката кухненска маса. Той кипна вода за чай, който нямаше да изпият, докато тя му разказваше за Розентал, Дел Карос и схватката в катедралата. Когато той завърши с приключенията си в Гърция, беше три сутринта. Матю хвана ръцете й, които трепереха от умора.

— Не мога да повярвам, че си тръгнала да издирваш този човек след речта, която изнесе миналата седмица.

— Мислех, че е просто възрастен колекционер — отвърна тя. — Не ми се стори опасно. Реших, че може да науча това-онова.

— Успяла си — разсмя се Матю.

— Мен също са ме учили на някои неща. Трябва да прецениш източника. После трябваше да си отворя голямата уста и да се престоря, че знам някои тайни. Чудя се дали ще ме потърсят.

— Съмнявам се. Вече знаят, че си наблюдавана.

— Може би смятат, че знам къде е иконата.

— Какво мисли Бени?

— Същото като теб. Искали са да ме отвлекат, докато са имали шанс, но няма да опитат пак. Искат само иконата. Не мога да разкарам проклетото нещо от живота си, макар че го продадох.

„Това е, защото допусна мен в живота си“, едва не отвърна той, но после размисли. Няколко мига мълчаха.

— Значи са изчезнали, така ли? — отново се обади Ана. — Иконата и кръстникът ти.

— Така изглежда. Всъщност имам едно предположение къде може да бъде.

— Сериозно, къде? Не, не ми казвай.

— Нямам намерение. Всъщност се опитвам да забравя за цялата история.

Тя силно стисна ръцете му.

— Точно това трябва да направим.

— Много съм уморен.

— Трябва да поспиш. Сега мога да се прибера.

— Какви ги говориш?

— Сигурна съм, че ще е безопасно. Трябва ти време да събереш мислите си.

— Никъде няма да ходиш. Не искам да те изпускам от поглед.

— Добре. — Тя му се усмихна. — Но не знам дали ще заспя. Боя се, че ще сънувам кошмари за хора, които ме преследват.

— И аз тази вечер имах чувството, че ме следят.

— Кога?

— По-рано. В метрото, по пътя към къщи. Не се тревожи, нямаше никого. Чиста параноя, но наистина изпитах чувство, че някой или нещо ме следи.

— Тази история ще те изяде жив. Моля те, обещай ми, че ще се откажеш.

— Добре — съгласи се той и гласът му прозвуча убедително дори за самия него. — Трябва да го направя, не съм за тази работа.

Ана заобиколи масата и го прегърна.

— Обещай ми.

— Обещавам. Искам да престана. — Той затвори очи. — Моля се само те да ни оставят на мира.

— Можеше да е той, определено можеше да е той.

Бяха се преместили от кафенето в колата, за да може Бени да пуши. Пък и оттам имаха по-добър изглед към улицата на Матю. Нито момчето, нито Ана още бяха излезли, което Андреас прие като знак, че са се сдобрили.

— Но не можеш да бъдеш сигурен — каза Андреас.

— Как да бъда? — Бени блъсна вратата и веднага запали цигара. Плътна превръзка покриваше лявата му ръка и правеше някои от движенията му тромави. — Не съм го виждал никога, освен на снимки. А всички старци изглеждат еднакво.

— И защо мислиш, че може да е той?

— В лице приличаше. И би било нормално да държи край себе си човек като този холандец. Защо един обикновен колекционер би имал нужда от убиец?

— Той не е обикновен колекционер. И със сигурност е опасен. Но това не значи, че е Мюлер.

— Кеслер смята, че е той.

— И какви са основанията й?

— Женска интуиция? Не знам. Беше прекалено уплашена, за да я разпитам подробно. Но очевидно е признал, че е виждал иконата преди години. И не само това. Останала с впечатление, че е прекарал известно време с нея, че я е притежавал. Когато решил да прекрати разговора, тя го обвинила, че я е откраднал, за да го предизвика.