Ридли Пиърсън - 17 милиона причини да умреш

Тя излезе навън, където цял куп полицаи се бяха спотаили, дебнейки нейната поява, и тази мисъл я ужаси. Искаше й се да си бъде вкъщи. С него. Искаше й се да има втори шанс в това, каквото и да бе то, което наричаха техни взаимоотношения. Дали ставаше дума за брак? За другарство? За партньорство? Пропъди мисълта, че една организирана банда престъпници, склонни и напълно способни на ужасно насилие, се нуждаеше първо от нейните услуги и след това да забрави всичко. Тя обаче си спомни убеждението на Болд, че Дани Форман се бе обърнал срещу всички и представляваше неконтролирана, непроверена част от уравнението, явно воден от желанието да вземе нещата в свои ръце. Краката й продължаваха да вървят напред, докато се упражняваше да държи главата си наведена към пода, показвайки колкото се може по-малко от лицето си, както и да усвои своята новопридобита червенокоса самоличност. Ала Лиз знаеше, че и най-обученият човек с мъка би задържал погледа си на нея предвид едрогърдестата монахиня в хлабаво закопчана роба, която се отдели от нея и се насочи към една от пътеките, където седна на един ред по средата на киносалона. Дафни Матюс и нейният показващ се от време на време задник приковаха погледите на всички във фоайето. Без съмнение това бе част от плана на Лу.

Лиз си проправи път през тълпата, едва понасяйки близкия контакт с хората. Клаустрофобията я измъчваше. Мразеше тълпите.

Докато оглеждаше местата, за да открие Джон, тя започна да си повтаря наум като заклинание: „Само още няколко минути… още няколко минути“.

Ето го, размахваше към нея кутия с шоколадови дражета, облегнал ръка на седалката, която тя скоро трябваше да заеме; от дясната му страна великолепна млада жена с дълбоко деколте открито флиртуваше с него: Джон Ла Моя — на седмото небе. Лиз усети как в нея се надигна страх, сякаш хиляди очи я следваха, докато вървеше по пътеката. Почувства тези очи да я пробождат, да я изучават, да се опитват да разпознаят лицето й под перуката и съжали, че не бе използвала тоалетната, когато бе имала възможност.

Лиз не изпя нито нота. През този час и половина Ла Моя изглеждаше, че се забавлява, следейки радиокомуникацията на наблюдаващите агенти чрез миниатюрната слушалка, пъхната в лявото му ухо. Той припяваше на песните от филма, сякаш бе репетирал партиите, но тя виждаше, че наблюдаваше зорко киносалона, като агент от тайните служби. Нищо не му убягваше. Джон й се усмихна няколко пъти и тя оцени това, но разбра, че той бе не по-малко нервен от нея. Само Лу знаеше изцяло какво става и тя откри, че единствената й опора бе вярата й в него.

Минути след като бе обявен антрактът, точно когато публиката избухна в аплаузи и хората наскачаха от местата си, предизвиквайки хаос в залата, телефонът й завибрира и погъделичка дясната й длан. Тя докосна Ла Моя по рамото, за да привлече вниманието му.

Той кимна и Лиз отговори на обаждането, като запуши с пръст лявото си ухо.

Нисък, механичен, безизразен глас каза: „Време е“. Връзката прекъсна.

Тя усети, че кръвта се оттича от лицето й и топлина заля цялото й тяло. Внезапно се озова в друг свят, където всички движения бяха забавени, а звуците — провлачени и деформирани. Ла Моя я попита: „Какво става?“, но мозъкът й едва регистрира въпроса му.

— Време е — успя да отвърне.

— А телефонното обаждане? — попита отново Джон, който не я разбра.

— Време е — повтори Лиз, обяснявайки, че това е гласяло съобщението. Залата се завъртя пред очите й. Тя се вкопчи в страничните облегалки, за да овладее световъртежа. Искаше филмът да започне. Не искаше да ходи никъде, нито да прави нещо. Колкото и детинско да бе, не искаше нищо друго, освен да остане там, където беше в момента.

Ла Моя се наведе към нея и й прошепна:

— Ще кажа това на сержа, но не и преди да сме излезли оттук. Това е нашият шанс — тази бъркотия. Трябва да ставаме и да тръгваме.

— Не мисля, че ще мога.

— Ще те нося, ако се наложи, но трябва да се махаме оттук.

Това я накара да се раздвижи. Лиз се изправи и го последва навън сред навалицата. Джон се насочи към един страничен изход, където доста от наизлезлите хора вече палеха цигари. Двамата с Ла Моя минаха през празен ред седалки, за да стигнат до тази отворена врата, и докато го правеха, Лиз отново почувства погледите върху себе си, а семената на съмнението и страхът пак се опитаха да покълнат. От другата страна на улицата се издигаше застрашително банка „Уест Корпорейшън“.