Ридли Пиърсън - Смъртоносен уикенд

— Благодаря ти за бележката — каза тя. — Относно Чарли.

— Съжалявам за трагедията. Дори не бях сигурен дали си я видяла и дали изобщо е стигнала до теб.

— Получих я. Ти не го познаваше, нали?

— Не, госпожо.

— Но бележката ти беше много мила, все едно си го познавал. Означаваше много за мен. И престани с това „госпожо“!

Уолт сподави усмивката си.

— Отдавна стоим тук и Драйър ще започне да ме издирва.

— Щеше да харесаш Чарли. И той теб. Бях му разказала всичко за теб — и как ме спаси.

— Силно казано.

— Разбира се, че ме спаси — повтори тя. — Смяташ ли, че Адам Драйър знае?

— Съмнявам се.

— Не е ли странно? Дали да не му кажа?

— Прецени сама — отвърна той.

— Предпочиташ да не му казвам — отбеляза тя. — Познавам по очите ти. Боже мой, толкова се радвам, че се видяхме. Странно как една такава случка оставя двама души свързани завинаги. Чувствам се… Е, аз май много се разприказвах. Извини ме.

— За мен е чест да съм част от екипа на охраната ти.

— О… моля те! Ненавиждам тайните служби. Нямам предвид хората — те просто си вършат работата — а самото им присъствие и следене всяка минута. Ужасно потискащо е.

— Ще сме плътно около теб през този уикенд. Надявам се, че в понеделник все още ще имаш желание да ми говориш.

Тя стисна ръцете му в своите.

— Този понеделник, и другия понеделник, и всички понеделници от тук нататък, Уолт. Не знам за теб, но аз и за миг не съм забравяла онази нощ и винаги ще я помня.

— Дано никога не се повтори — каза Уолт.

— Дано!

На вратата се почука.

— Сигурно пак ме търсят във връзка с набирането на средства — предположи тя.

— Значи слуховете са верни? — попита той.

Лиз прехапа устни, за да прикрие усмивката си. Очите й сияеха и ухаеше на люляк.

— Нямам никаква представа за какво говориш.

Тя отвори вратата. В коридора отпред се бяха струпали петима души, жадни за вниманието й.

— Не е съвсем същото, като да се кандидатираш за областен шериф — прошепна й той, без да е сигурен дали изобщо го е чула.

На излизане Уолт хвърли поглед към спалнята в дъното на коридора. Припомни си звука от трошене на стъкло, връхлетя го усещането за хладната дръжка на току-що извадения от кобура пистолет. Почти физически усети парещото впиване на ножа в тялото си. От тогава насам бе прострелял трима души, единия от които смъртоносно. Но нищо не можеше да се сравни със спомена от онази нощ. И въпреки че не го призна на глас, той — също като нея — чувстваше дълбока близост с тази жена, каквато никога не бе изпитвал с когото и да било.

Явно го беше чула, защото се обърна през рамо и му отвърна, сякаш глуха за останалите петима, говорещи едновременно.

— Не спомена нищо за развода си. Уважавам това и разбирам, че е твърде лично. Но ако нямаш нищо против, иска ми се да ми разкажеш, когато си готов.

Тя се запъти по коридора заедно с плътно скупчените около нея хора, но изведнъж спря и изсвири пронизително с уста. Уолт се сети за своя бивш треньор по бейзбол, който умееше да свири по същия начин. Антуражът й спря стъписан. Тя се повдигна на пръсти и тъй като бе висока, стърчеше над главите им.

— След броени секунди ще имам среща с шериф Флеминг, агент Драйър и Патрик Кътър във връзка със сигурността. Поверително е и никой от вас не е поканен. После смятам да ловя риба през целия следобед. Чак след това ще съм отново на ваше разположение. Умолявам ви да се съобразявате с графика ми, а сега ще съм ви благодарна, ако напуснете къщата и отидете да си починете. Джена, това се отнася и за теб. Това е… можете да тръгвате! Веднага!

Хората от екипа й се разпръснаха незабавно. В следващия момент в къщата останаха четирима агенти от тайните служби заедно с Драйър, Патрик Кътър и Уолт. Пред библиотеката от другата страна на улицата лагеруваха представители на пресата, стиснали в ръце черни фотоапарати с обективи, насочени като снайпери към къщата.

— Да се захващаме за работа — каза Драйър, потривайки ръце.

Един от хората му спусна щорите във всекидневната и излезе от къщата. Уолт забеляза още един от екипа на охраната, застанал на пост пред вратата на кухнята. Четиримата се настаниха на дивана и два тапицирани стола в стил арт деко, които бяха част от мебелите още от петдесетте. Правоъгълна стъклена масичка за кафе, отрупана с вестници и списания, стоеше помежду им като островче.

Още в началото на разговора Уолт направи бърза преценка на присъстващите: Драйър — способен и делови, типичен федерален агент; Кътър — леко надменен и припрян, човек с ясен поглед върху цялостната картина; очевидно от Уолт се очакваше да играе ролята на недоверчивото местно ченге, но той не смяташе да се подчинява на стереотипи; Лиз Шейлър, от своя страна, умело успяваше да отдели нужното внимание на всеки от тях, като от време на време си водеше бележки. Уолт си представи разговора им като копие от записа, направен от Патрик Кътър с дигитална писалка, поставена на масичката с позволението на останалите.