Ридли Пиърсън - Смъртоносен уикенд

Зад него паркира черно „Порше Кайен“ и от пътническото място слезе Патрик Кътър — със загар на холивудска звезда и порцелановобяла усмивка. Уолт разпозна зад предното стъкло Дик О’Брайън, шеф на охраната на Кътър. О’Брайън — набит здравеняк с ирландски нос — шеговито изкозирува на Уолт.

Мъж и млада жена от охраната, облечени в тъмни костюми — твърде неподходящо облекло за сухото лято в Айдахо, последваха Кътър, ала бързо бяха отпратени от шефа си. Двамата послушно се върнаха обратно в автомобила с работещ двигател.

Домът на Лиз Шейлър — малко бунгало от петдесетте — спокойно можеше да се побере в огромния шестместен гараж на Патрик Кътър. Докато го гледаше как енергично крачи по алеята — като дете, което се прибира вкъщи след училище, Уолт се зачуди дали Кътър осъзнаваше този факт.

Агентът от тайните служби задържа вратата за Уолт.

— Изглежда, Драйър е поканил хора от университета — обърна се Уолт към Кътър.

— Получихме сигнал за реална заплаха — обяви Патрик.

Уолт се замисли колко странно и жалко бе, че Кътър, без значение на колко милиона възлизаше богатството му, разполагаше с все още неизвестна за местната полиция информация. Деляха ги по-малко от 24 часа от Комуникационната конференция на Кътър — К³ — и беше редно новините да тръгват от Драйър към Уолт и после към О’Брайън, който да ги съобщава на Кътър, а не в обратния ред.

Патрик явно четеше мислите му.

— Не се тревожи, Уолт, никой не се опитва да те прескочи. Дик О’Брайън получи сведенията дори преди Драйър.

— Невъзможно — изтърси Уолт, без да се замисли.

— Това е положението — каза Кътър. — Доста често се случва да работим с военните. Повярвай ми. Та те ползват нашите сателити, за бога. — Той му намигна — превзетост, която Уолт намираше за оскърбителна.

Стояха близо до входната врата. Мъж с дълбоки белези от акне по лицето се приближи до тях откъм кухнята. Беше облечен като колежанин — бяла риза без вратовръзка, синьо сако, дънки и мокасини. Протегна ръка към Уолт отдалече.

— Адам Драйър — представи се той.

— Най-после — каза Уолт.

Мъжът разтърси ръката му прекалено енергично.

— Вие двамата не се ли познавате? — изненадано попита Патрик.

— Лично — не — отвърна Драйър, все още стиснал ръката на Уолт. — Но ако имейлите са критерий, ние на практика сме женени.

— Господин Кътър спомена за някаква реална заплаха — каза Уолт и издърпа ръката си.

— Така ли? — попита Драйър и разочаровано погледна към Кътър. — Видяхте ли се с главния прокурор? — Адам се дръпна настрана от Уолт.

Елизабет Шейлър говореше по телефона от кухнята. Щом видя Уолт, очите й грейнаха и тя развълнувано му помаха, после посочи телефонната слушалка и лицето й се сбърчи от недоволство. Носеше бяла риза без ръкави и семпло перлено колие. Кухненският плот прикриваше останалата част от тялото й, но очевидно не бе качила нито грам. Дори му се струваше, че изглежда малко по-слаба и нито ден по-стара от онзи момент, когато двамата се срещнаха за пръв път в тази къща при едни доста по-различни обстоятелства.

— Предполагам, че да — сам си отговори Драйър, като видя реакцията на Шейлър. Звучеше почти ревниво.

— Градът е малък — каза Уолт.

— Или по-скоро беше — добави Кътър, полагайки усилия да бъде дружелюбен, — преди да се напълни с такива като мен. Нали така, шерифе?

— Спокойно — рече Уолт. — Всичко е наред. Искам да ми разкажете за тази опасност. Ала преди това, мисля, се налага да ви оставя за малко.

Лиз Шейлър му правеше знак да отиде при нея и сочеше към коридора. Тя затвори телефона, прегърна го приятелски и се обърна към Драйър:

— Ще ви го открадна за минутка.

Докато го водеше за ръка по коридора, Уолт почувства болка в корема си точно под белега. Лиз Шейлър някак си усети това и го попита:

— Спомени ли те мъчат?

— Добре съм.

— Мина много време — каза тя и затвори след него вратата на малкия кабинет. — Боже мой, толкова се радвам, че те виждам!

Изглеждаше напълно искрена. Ако се преструваше, значи имаше невероятен талант за актриса.

— И аз, мисис Шейлър.

— Наричай ме Лиз. Моля те! Шегуваш ли се с мен? И аз мога да ти казвам Уолт, а не шерифе , нали?

— Даже го предпочитам.

— Така се радвам, че те виждам. Толкова много неща се случиха оттогава — каза тя. — Откъде да започна?

Уолт се смущаваше от факта, че се чувства задължена към него, и мислеше да й го каже, но въодушевлението й го накара да премълчи.