Ридли Пиърсън: Смъртоносен уикенд

Опита се да освободи ръцете си. Мъжете се откъснаха един от друг, дръжката на ножа стърчеше от корема на униформения. Той отстъпи, олюлявайки се назад, и в ръката му светна фенерче. Оглушителен изстрел разцепи тишината.

Похитителят залитна, изстена и падна на пода, сгърчен от болка. Стаята се изпълни с остра миризма.

— Ти ме простреля. Мамка му, простреля ме! — заскимтя нападателят, превит одве. — Мамка му. Мамка му, мамка му, мамка му!

Полицаят залитна към него с насочено оръжие. Мъжът се вцепени. Полицаят стовари крака си с всичка сила върху раната на корема му и онзи изгуби съзнание.

Мъжът в униформа се наведе над него и тя чу изщракването на белезниците.

— Добре ли си? — попита той гърлено.

Тя изстена изпод лепенката и се опита да кимне.

— Ранен полицай — каза той в радиопредавателя, закачен на ризата му. Продиктува адреса и някаква поредица от кодове. Направи две крачки към нея, първо падна на колене, а после залитна напред и облегна глава върху голите й гърди, само на сантиметри от лицето й. — Ваша чест… — промълви той.

После загуби съзнание.

Шестима мъже с бели каски и оранжеви предпазители за уши се струпаха в единия ъгъл на помещението, което скоро щеше да се превърне в тематичен ресторант за бърза закуска „Като на кино“ с плакати на Мерилин Монро, Хъмфри Богарт, Джулия Робъртс, Том Ханкс и Харисън Форд. Десетина метра по-нататък, от другата страна на временно издигнатата стена, пътниците бързаха по дългия коридор, който свързваше две от залите на летище Солт Лейк.

Към строителния обект се влизаше през импровизиран вход във временна преграда от плътен черен найлон. По пода се стелеха остатъци от мазилка, търкаляха се парчета от алуминиеви тръби, електрически кабели и половин дузина празни картонени чашки за кафе с надпис „Старбъкс“.

Между работниците се вихреше спор къде точно да инсталират една от вентилационните тръби — заради пропуск на архитекта да отбележи мястото на противопожарната система за разпръскване на вода.

— Били, няма начин да заобиколиш тази тръба — обади се най-после ръководителят на бригадата. — От ясно по-ясно е, че не можеш да минеш през нея.

Били не беше съгласен. За да илюстрира нагледно идеята си, той довлече две магарета за рязане на дърва под спорния участък в тавана, хвърли върху тях парчета алуминиеви плоскости и се покатери отгоре, докато ръководителят го увещаваше да използва стълба, тъй като не искаше да губи някой от хората си.

Нищо обаче не можеше да спре Били. Повдигна една от плоскостите в тавана и я плъзна настрани.

Освети отвора с фенерче и пъхна главата си вътре.

— Какво, по дяволите… — каза той, измъкна глава от отвора и се обърна към колегите си. — Това някаква шегичка за новобранци ли е? Защото, ако е така, направо смърди отвсякъде!

Никой не разбираше за какво говори. Били скочи на земята и с помощта на метла с дълга дръжка избута встрани още няколко от плоскостите на тавана. Четвъртият панел обаче не помръдваше. Петият и шестият — също. Опита да премести следващия, но успя да повдигне само единия му край, затова внимателно го плъзна на другата страна.

Всички впериха погледи в кухината над тавана.

— Какво е това? — попита един от мъжете. — Торба за костюми?

Горе имаше някакъв вързоп, дълъг около 180 см и пъхнат в плътна черна найлонова торба с цип.

Ръководителят пристъпи колебливо напред.

— Никаква торба за костюми не е — обади се най-ниският от шестимата работници. Имаше козя брадичка и татуирани три хикса на врата. Говореше тихо, а това не му бе присъщо. — Това е чувал за трупове. И в него има нещо.

Уолт Флеминг паркира бялото „Гранд Чероки“ с надпис „Областен шериф — Блейн“ до бордюра пред дома на Елизабет Шейлър. Докато седеше зад волана, вперил поглед в къщата, Уолт се улови, че несъзнателно потрива стария белег през синята си униформена риза — незабравим спомен от онази вечер преди осем години. Все още се случваше да пулсира от време на време без никаква причина. Точно както в този момент. Усети странно носталгично чувство, припомняйки си събитието, изстреляло го на първите страници на вестниците. Събитието, гарантирало убедителната му победа на изборите за шериф.

Говореше се, че Лиз Шейлър — днес познато име във всяко домакинство — наскоро се бе завърнала в своя втори дом в Сън Вали, за да обяви кандидатурата си за президент. Работата на Уолт и колегите му беше да я опазят жива. Той изпрати съобщение по радиостанцията, че напуска автомобила и влиза вътре.