Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

— Благодаря ти, Дънлеви, че ме доведе в Париж.

После ме изрита в краката и ме повали на пода по очи. Чевръсто изви ръцете ми на гърба и закопча белезниците около китките ми. Лесно му бе да се прави на мъжага, когато имаше зад гърба си шестима френски жандарми, всичките насочили пистолетите си към мен.

Не бях изрекъл нито дума, защото за нищо на света не исках да събудим Кейт. Щеше ми се сладкият й сън да продължи още малко. Колкото и шибано да звучи, но и аз, лека-полека, бях започнал да вярвам в него. И ако Рейборн или някой друг не ме бе заловил, може би щях да се измъкна. След като успях да изиграя ролята на отличен адвокат и да спася задника на Данте, да вляза в ролята на съпруг и баща, за мен щеше да бъде фасулска работа.

Обаче Рейборн хич не го бе грижа за това.

— Племенникът ти те познава по-добре, отколкото си въобразяваш, хитрецо — рече той.

— Носел е защитна жилетка, нали? — прошепнах, все още опитвайки се да не вдигам шум.

— Как се досети?

— Той винаги си е бил един малък мръсен негодник — въздъхнах, но всъщност много добре знаех, че причината бе съвсем друга. Защото нямаше кръв! Нямаше кръв!

— Предаде се на третия ден, след като изпълзял от плиткия си гроб. Дори не се опита да изпроси помилване или поне да се споразумее за сделка с нас. Искаше само едно: да сподели с нашите детективи всичко, което знаеше за чичо си Томи. А то се оказа доста много.

Защо не млъкнеше? Не се ли досещаше, че Кейт спи? Имайки предвид колко усилено се бяхме потрудили, тя вече трябваше да спи за двама. Но се оказа прекалено късно.

Вратата се отвори и Кейт пристъпи през прага към коридора, облечена с тениската си с надписа „Лед Цепелин“. Босите й нозе бяха само на двадесетина сантиметра от лицето ми, но можеха да бъдат и на двадесетина километра. Защото знаех, че никога вече няма да я докосна.

Тежките ботуши на дневния надзирател, отекващи между стените от бетон с примес от сгурия — това бе всичко, което ме заобикаляше. След една минута последва дрънкането на наниза от ключове и звуците от отвинтването на болтовете отвън по масивната врата от стомана. Докато чаках проверката, можех само да меря със стъпки малката метална площадка, оградена с телена мрежа. Макар много добре да знаех, че бе дълга само шестдесет сантиметра. Длъжен бях да изчакам, докато надзирателят не приключи с претърсването на последния ъгъл в моята килия.

Изминаха седем месеца, откакто бях затворен в Ривърхед — при това на същия етаж, където Данте бе чакал присъдата. Но оттогава нямах нито едно посещение. Получавах писма единствено от детектив Кони П. Рейборн, шеф на отдел „Убийства“ в полицейското управление на Бруклин. Ако Кони си бе наумил да проникне чрез тях в загадките на моя престъпен ум, нямах никакво намерение да го улеснявам.

Но тъй като писмата му бяха всичко, което ми бе останало за общуване с външния свят, аз се стараех с все сили да поддържам интереса му към моята личност. Дори бях готов да извърша някоя мръсотия, в което — ако не сте забелязали досега — наистина много ме биваше.

Надзирателят ме изведе в оградения вътрешен двор. Според федералните закони веднъж седмично имах право на двадесет минути разходка на открито. След като ме натика на сигурното място, той отключи белезниците ми през отвора в телената ограда.

Оттатък алеята чернокожите ми братя по съдба подтичваха насам-натам, зарадвани, че са ги извели да поиграят на единственото игрище, с което разполагаха тук. Мургавата им кожа блестеше от потта дори и на това ужасно анемично декемврийско слънце.

Все още можех да им покажа как се играе баскетбол на тези хлапета, но никой и не мислеше да ми предложи да се включа в играта. Цялата свобода, която ми бе отредена тук, се свеждаше само до това да слушам как топката тупва по бетона и после отскача, както и да се радвам, че лъчите на слънцето още галят тила ми.

Все пак се стараех да се наслаждавам дори на тези оскъдни дарове на съдбата. Понякога се случваше някой да е по-зле и от мен. Сега например — в далечния край на игрището избухна някаква свада и неколцина от съкилийниците ми на бърза ръка бяха натикани обратно в килиите си.

Удостоиха ме с единична килия, за да ме изолират от всичките останали братя по съдба, след като ступах онзи тип под душа. Така зле го подредих, че още го хранят през тръбичка. А сега веднага се досетих какво се бе случило, както и всички останали, изведени в карето в оттатъшния двор. Защото тупкането на топката престана и се възцари гробна тишина. А за тези шибани копелета играта на баскетбол бе по-приятно занимание дори и от гледането на канала НВО.