Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Послушах го като добро момиче. След това неусетно съм задрямала. Когато отворих очи, Том вече напредваше по магистрала 495, а в мрака покрай нас профучаваха неясните очертания на поляни и къщи с ниски огради пред тях. Напълно бях загубила ориентация къде се намирахме.

И тогава видях голямата крайпътна табела с надпис: „Летище Кенеди“.

— Том? — възкликнах объркано.

Но той нищо не каза, само се усмихна, докато отби към сектора за външни полети и спря чак пред входа на терминала на „Ер Франс“.

— Някога била ли си в Париж, Кейт?

— Не.

— Нито пък аз.

В мен нахлуха най-различни противоречиви чувства, ала единствено успях да попитам:

— А кой ще се грижи за Уинго?

— Маклин — отговори Том. — Как иначе, според теб, бих тръгнал на толкова дълъг път? — След което ми подаде паспорта, заедно със самолетния билет, закупен по интернет.

— Сега за малко ще те оставя, защото трябва да уредя въпроса с колата — обясни ми спокойно Том, сякаш това бе нещо съвсем обичайно. — Ще се срещнем пред гишето за паспортната проверка.

Но аз не можех да помръдна. Гледах го като хипнотизирана. Защото ми се струваше, че го виждам за пръв път в живота си.

Самолетът, изпълняващ нощния полет на „Ер Франс“, кацна на летище Шарл де Гол в един следобед местно време. Тъй като не трябваше да чакаме за багаж, бяхме първи на гишето за паспортна проверка на влизащите във Франция, след което без всякакви проблеми преминахме и митническото гише. Никога, през целия си живот, не се бях чувствал толкова свободен и безгрижен.

Само преди часове шофирах през Куинс. А сега седяхме на задната седалка на някакъв черен фиат, който бързо ни носеше към улиците на Париж. Оказа се, че са красиви, като излезли от пощенски картички, с много дървета от двете страни. После таксито продължи по някакъв широк булевард, сетне за кратко ни подруса по друга павирана улица, а накрая спря пред един малък хотел на левия бряг на Сена. В него днес следобед — пак по интернет — бях направил нашата резервация.

Оказа се, че стаята ни още не бе подготвена, затова се отбихме в кафенето, което бе най-близо до хотела. Поръчахме си по едно кафе с мляко и се загледахме в оживеното движение по парижката улица.

— Къде сме сега, Том? — попита ме Кейт и облиза пяната от устните си.

— В Париж.

— Питам просто така, за ориентация.

Малко по-късно, облегнати на каменния парапет, се загледахме в мътните води на Сена. На отсрещния бряг се очертаваха елегантни бели сгради. Нито една от тях не бе на повече от пет етажа, както и не бе по-млада от петстотин години. Но най-прекрасното не бе чудесната гледка, а възторженото възхищение, струящо от очите на Кейт.

Прекосихме Пон-Ньоф и следвайки инструкциите на пътеводителя, се насочихме към най-близкия универсален магазин.

— Има огромна опасност да свикна с всичко това — призна ми Кейт.

В галерията Лафайет си позволихме да пръснем по хиляда евро и да накупим цял куп дрехи. Аз си харесах два панталона, три ризи, един кашмирен пуловер и чифт обувки, в по-официален стил от всичко, което бях носил досега. Но нали вече не бях същият както преди една година или дори както преди двадесет и четири часа, така че защо трябваше да продължавам да се обличам както досега?

— Нямате куфари? — удиви се добре облечената жена от администрацията на хотела, която ни посрещна зад бюрото на рецепцията.

— Предпочитаме да пътуваме без багаж — обясни й Кейт, като й показа, че всичките й днешни покупки се бяха събрали само в една пазарска торба.

Малкият асансьор ни отведе на третия етаж, където от стаята ни, украсена с антики, каквито не бях виждал досега, се откриваше прелестен изглед към малък площад с триъгълна форма, наричан от парижаните „Ла Плас де Леон“.

Връчих на пиколото прекалено щедър бакшиш, заключих вратата и се извърнах тъкмо навреме, за да уловя голата Кейт, забързана да ме прегърне.

Парижкото ни ежедневие беше прекрасно. Том ставаше към осем часа, купуваше „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и се отбиваше в кафенето. Аз пък слизах долу след един час и му помагах да привърши с това, което бе останало от кроасаните и другите лакомства, сервирани за закуска. Накрая Том затваряше очи и разгръщаше наслуки пътеводителя, предоставяйки на съдбата да реши какво да посетим през днешния ден.

В понеделник това беше музеят на Пикасо, недалеч от квартала, наречен Маре 53 53 Marais — аристократичен квартал в Париж на десния бряг на Сена; обитаван от много евреи; известен и като любимо място за гей общността; през 1969 г. по идея на Андре Малро там са преместени много музеи и галерии. — Б.пр. , изпълнен с приятни, лъкатушещи улички. Във вторник се изкачихме по стръмните улици, извеждащи на върха на хълма Монмартър. А тази сутрин решихме да се поразходим до един хотел от осемнадесети век, преобразен в музей, посветен само на френския скулптор Огюст Роден.