Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

— Той е в трудна възраст — опитах се да го успокоя, но преди да успея да продължа, сякаш ме повлече приливна вълна и се озовах точно в същия ъгъл, където беше Лусинда Уокър, майката на Майкъл Уокър. Никак не бе приятно сред празнично настроеното множество да се изправиш тъкмо срещу майката на едно от убитите момчета, но въпреки това Лусинда пое протегната ми ръка.

— Бог да ви благослови, госпожице Костело — заговори тя. — Успяхте да спасите още едно невинно момче. Ако не бяхте вие, животът му щеше да бъде съсипан. Нито за миг не повярвах, че Данте е убил сина ми или онези другите. Може би сега най-после полицията ще се заеме с издирването на истинските престъпници.

И докато Лусинда продължаваше да ме занимава с Данте и Мари, предната врата се отвори и Том се вмъкна вътре, сред гъстата навалица от развеселени гости. Щом ме видя, се усмихна, макар да бях на другия край на стаята. Сърцето ми потръпна. Изплаши ме мисълта, че за малко можех да се размина с внезапно разкрилия се пред мен втори шанс да намеря щастието си. Ако не беше този процес, може би никога повече нямаше да му проговоря.

— Чувствам се като сьомга, забързана да продължи нагоре срещу течението, преди да хвърли хайвера си — рече Том, с все още изпотено лице.

— После да не кажеш, че си забравил какво говориш? Как е Шон? — попитах аз.

— По-депресиран от всякога. Тъжно е, но му изнесох една лекция и го прегърнах от твое име. А ти как си, Кейт? Как е моето момиче?

— Нямах представа, че щастието може да се окаже толкова изтощително — въздъхнах.

— Искаш ли да се усамотим за малко? — предложи ми Том.

— Имаш предвид на някое приятно място?

— Всъщност, да. Но това е свързано с онази изненада, за която вече ти споменах.

Той ме поведе през стаята към Мак и Мари. Тя ме прегърна силно, а очите й грееха от радост.

— Вие двамата дадохте на всички да разберат къде е истината. На всички ! На целия свят!

— Ние ли? Ами какво да кажем за вас? — попита Том и чукна своята бутилка с бира по чашата на Майкъл.

— За двете двойки! — извика Маклин и прегърна Мари през рамото.

— Е, крайно време е вече едната от двойките да се прибере у дома — рече Том. — Днес беше голям ден за всички нас, но и много дълъг. Едва се държим на краката си.

Заварихме виновника за празненството в кухнята, заобиколен от високите си съученици, които го гледаха със страхопочитание. Макар че бяха връстници, те имаха вид на по-малки поне с пет години от Данте. Той обаче не ни остави да си тръгнем, преди да ни представи всичките си приятели.

— Този тук, едрият — обясни ми момчето, сочейки към един висок и як хлапак от лявата му страна, — е Чарлс Хол, или Ч. Х. Онези там са братята Къти, а този вляво е Бъфорд, но ние му викаме само Бъфо. Това са те, моите момчета.

Том и аз още веднъж прегърнахме Данте и излязохме. Всъщност колкото повече си мислех за обещаната ми изненада, толкова по-силно ставаше нетърпението ми.

Навън продължаваше да вали, но поне беше много по-хладно от претъпканата каравана. Том ме прегърна и ме поведе през двора към моята кола. Но щом сведох поглед към калните й гуми, той ме притисна по-силно към себе си и ми прошепна, че иска да ме целуне.

Целувахме се в дъжда, а накрая се качихме в колата целите измокрени. Том ме прегърна и вътре, преди да подкара към къщи. Но за моя изненада пое по шосе 27, като зави на запад, вместо на изток. Ако сте отраснали тук, като нас, никога няма да постъпите така, няма как да сбъркате посоките, колкото и да сте изморени. Но когато го погледнах, очаквайки да получа обяснение, Том само ми се усмихна предизвикателно:

— Предупредих те, че имам изненада за теб.

— Остави ме сама да отгатна — прекъснах го аз. Бях толкова уморена, че едва отроних: — Намислил си да прекараме уикенда на полуострова ли?

— Нещо много по-хубаво.

— Наистина ли? Сигурен ли си, че не искаш да ми го кажеш? Така ще се изненадам още сега.

— Кейт, не си ли скъсвахме задника от работа вече десет години? — попита Том усмихнат, докато се взираше в непрестанно леещия се дъжд.

— Е, приблизително.

— Справихме ли се добре със защитата на нашия клиент?

— Да, би могло така да се каже.

— И ти ми вярваш, нали?

— Сам знаеш, че е така — отвърнах и докоснах рамото му. Внезапно ме обзеха толкова силни чувства, че не знам за кой ли път днес сълзите ме задавиха.

— Тогава се облегни на седалката и се успокой. Заслужихте си наградата, адвокат Костело.