Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Видяхме внушителната фигура от черен гранит на писателя Балзак, както и монтираната върху специален подиум световноизвестна статуя „Мислителят“. Стори ми се обаче доста едър, дори прекалено мускулест за задълбочен само в мислите си интелектуалец.

А зад тези две скулптури, в ъгъла, се намираше епичната композиция „Вратата на ада“, на която Роден посветил последните тридесет и седем години от живота си. Състои се от две масивни черни порти, запълнени с повече от двеста гърчещи се тела, всичките на грешници, наказани за цяла вечност с непоносими изтезания. Не можах да си обясня защо, но Том за дълго не можа да откъсне очи от нея.

Беше като омагьосан. Оставих го да крачи из покритите с каменни плочи алеи в градината, отрупани от двете страни с толкова много рози, колкото може би бяха грешниците в ада. Седях на една огряна от слънцето пейка, загледана в млада майка, която кърмеше детето си, когато Том ме намери.

— Колко от онези гърчещи се в смъртни мъки тела запомни, Том? — пошегувах се аз.

— Всичките до едно — сериозно отвърна той.

— Е, доста си се потрудил.

От близкото кафе си взехме по един сандвич и чаша вино. После отново заскитахме из съседните квартали, където много от впечатляващите къщи бяха превърнати в посолства, всичките с въоръжена охрана пред фасадите. Колкото и красиво и ново да бе всичко това за мен, не можех да забравя нито вкуса на виното, нито онези гърчещи се грешници от „Вратата на ада“, затова повлякох Том обратно към нашата малка хотелска стая.

Всъщност вече не можех да чакам. Докато Том още отключваше вратата, аз плъзнах език по устните му и му прошепнах колко съм се разгорещила. Веднага щом се озовахме вътре, го избутах право в банята и го разсъблякох пред високото огледало. Коленичих между краката му и гледах отражението на лицето му в същото това огледало, докато смучех прекрасния му инструмент.

— Това грях ли е, Том? — попитах невинно.

— Не мисля.

— Наистина ли? Значи нищо лошо не върша?

— Не, нищо лошо. Ти винаги всичко правиш добре — задъхано рече Том.

— Не гледай мен, гледай ни в огледалото.

След два часа, в леглото, Том простена насън, но вече по съвсем различен начин. А сетне промърмори:

— Нямаше кръв! Нямаше кръв!

Раздрусах го, отначало по-леко, а после по-силно. Накрая той отвори очи, но в тях се четеше ням ужас.

— Сънуваше някакъв кошмар, Том — разтревожих се аз.

— И какво казах? — притеснено попита той.

— Бъбреше нещо за някаква кръв.

— Чия кръв? Каква кръв?

— Не каза, Том.

— А не говорих ли още нещо? — попита той. В очите му все още се четеше неизказана паника.

— Не — успокоих го аз и той ми се усмихна тъй сладко, че отново поисках да проникне в мен.

Не посмях да заспя отново, но Кейт скоро се унесе в сън.

Когато се събуди, се оказа, че бяхме пропуснали резервацията си за вечерята, затова излязохме навън да поскитаме в нощта. И докато преминавахме покрай различните ярко осветени витрини, Кейт ми се видя необикновено притихнала, докато аз не можех да престана да мисля за кошмарните си съновидения и за това, което може би съм наговорил в съня си.

Оставихме зад гърбовете си изпълнения с минувачи Сен Жермен, като го заменихме с много по-тихите и по-тъмни улици край Сена. През цялото време Кейт ме държеше за ръката, но не изрече нито дума.

Ако от устата ми се бе изплъзнало нещо уличаващо — за Шон или за другите — тя не би могла повече да се люби с мен? Но ако нищо не съм казал, защо е толкова напрегната и неспокойна?

И двамата умирахме от глад, обаче Кейт не пожела да влезем в някой от многото уютни ресторанти, като непрекъснато капризничеше: „Прекалено много туристи има вътре“, „Прекалено е модерен и лъскав“, „Прекалено е празен…“.

Сякаш това не беше тя. Независимо дали исках или не, не можех да пренебрегна влудяващата вероятност сам да се бях издал пред нея.

Пък и ако го направя, как после ще успея да залича всичко в един град, който почти не познавам?

Най-после се спряхме в едно съвсем обикновено бистро, наблъскано с парижани. Мургавият келнер ни поведе към едно червено сепаре в дъното на залата, но дори и там Кейт не пожела да ме погледне в очите. Само сведе поглед към скръстените в скута си ръце и едва чуто промълви:

— Том, има нещо, за което искам да си поговорим.

„Не тук. Не пред всичките тези хора, където нищо не мога да направя!“, помислих си аз, но бързо отвърнах:

— Има нещо, за което и на мен ми се иска да си поговорим. Но усещам главата си така, като че ли във всеки момент ще експлодира. Не можем ли да се усамотим на някое по-спокойно място, за да споделим всичко, което ни вълнува?