Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Извинихме се на келнера, върнахме се на тротоара и продължихме разходката си из Люксембургската градина.

Макар вече да беше единадесет вечерта, наоколо бе пълно с туристи. През всеки двадесетина метра уличните музиканти подпяваха песните на Бийтълс или жонгльори подмятаха горящи палки. Наоколо имаше немалко празни пейки, но прекалено голяма и опасна бе видимостта откъм алеите.

Най-после зърнах една пейка, закътана в сенките на някакви високи дървета. След като набързо се огледах във всички посоки и се уверих, че няма да ни забележат, настаних Кейт в скута си. Все още не можех да повярвам, че се стигна дотам, но се вгледах в очите й и приближих едната си ръка към шията й.

— Том? — погледна ме въпросително тя.

— Какво има, Кейт?

Сърцето ми заби толкоз силно, че вече едва чувах думите си. Озърнах се бързо, за да се уверя, че никой не идва откъм главната алея.

През цялата вечер Кейт почти не ме поглеждаше. А сега очите й ме пронизваха. Не откъсваше поглед от лицето ми, сякаш изучаваше зениците ми, за да прочете в тях моята реакция на това, което се готвеше да ми каже.

— Какво има, Кейт? Какво те измъчва? — попитах аз и леко плъзнах и другата си ръка към изящната й шия.

— Искам да имам дете от теб, Том — изрече най-накрая тя. — Искам да си имаме дете.

Не знаех дали да се смея, или да плача. Но Кейт отчаяно очакваше моя отговор, взирайки се втренчено в мен като кошута на шосето, заслепена от фаровете.

— Само едно ли? — нежно прошепнах аз. Целунах сълзите по бузите й и спуснах треперещите си ръце към шията й и вече по-спокойно добавих: — Аз пък все се надявах на три или четири.

След първия ни сеанс, посветен на правенето на бебе, аз лежах спокойно отпуснат, докато наблюдавах как Кейт спеше дълбоко до мен. Едва сега започвах да се отърсвам от отчаянието, което ме бе налегнало само преди няколко часа. Обикновено мразех да се замислям за бъдещето. Бях се свил толкова натясно в своя ъгъл, че не можех лесно да се измъкна оттам. А ето че сега бях по-доволен от себе си дори и в сравнение с онези смешно наивни хлапаци, фукащи се пред всички с това, че са успели да се дипломират с най-висок успех в юридическия факултет в Харвард.

Кейт и аз току-що бяхме спечелили най-големия процес за убийство през последните десет години. Сега можехме да живеем или да работим където си пожелаем, в целия свят. Всяка адвокатска кантора с радост би ни приела за съдружници и така щяхме да спечелим няколко милиона долара, без дори веднъж да се изпотим. Или пък, ако не бяхме напълно готови отново да нагазим в тази груба игра, можехме просто още малко да си почиваме в Париж. Да удължим, примерно, престоя си тук с още една-две седмици иди дори месеци. Да наемем апартамент в Маре. Да попием нещо от културата, щедро предлагана във френската столица. И да научим повече за френските вина.

Една щастлива жена е трогателна гледка. А Кейт, дори и в съня си, имаше вид на невероятно доволна от живота си. Ако бе решила да създава семейство, защо да не опитаме? С годините нямаше да стана по-млад? Може би тя щеше да ходи на работа, а аз да си остана вкъщи, за да уча малчуганите на най-важните неща в този живот. Например, да могат да дриблират, още преди да тръгнат на забавачница.

Иззвъня будилникът, оставен върху нощното шкафче. На дисплея се изписа шест часът и три минути. Внимателно се измъкнах от леглото и докато в главата ми отекваше добрата стара песен на Джони Мичъл „Той бе свободен като парижанин“, предпазливо се прокраднах на пръсти до банята.

Взех си един горещ душ, стараейки се да го удължа колкото можеше повече. След това се избръснах. Напъхах нозе в новите си панталони и разопаковах ризата, току-що донесена от пералнята на хотела. Прекрасно е да се чувстваш свободен и олекнал.

От всичко, заради което обикнах Париж, може би най-много ми допадаха ранните утринни часове. Нямах търпение да дочакам кога ще мога да се измъкна навън по още влажната от нощта улица, за да си купя моя „Трибюн“. Вече предвкусвах утринната наслада от люспестите кроасани и гъстото черно кафе.

На прага се обърнах за последен път, за да се полюбувам на спящата Кейт, потънала в нейните неразбираеми за мен майчински блянове. И тъкмо затворих безшумно вратата зад гърба си, когато студеното стоманено дуло на пистолет се притисна в тила ми. Спусъкът изщрака пронизващо в ухото ми.

Долових мириса на евтиния афтършейв на Рейборн, преди да го чуя да промълвя: