Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Всички се обърнаха към мен, за да ме поздравят.

— За теб, Данте — извиках и вдигнах чашата си с шампанско. — И за твоята тъй жадувана и изстрадана свобода! И за Мари! Така ми олекна, като разбрах, че с Том не им позволихме да те отнемат от нас. Обичам ви и двамата. — Повече не можах нищо да добавя, защото Данте и Мари едва не ме задушиха в прегръдките си.

— Е, Данте, моят партньор се опита да каже, че на сутринта ще получиш сметката ни — пошегува се Том.

Преливащите от радостни чувства наздравици сякаш нямаха край. Останах край Маклин и Мари, докато Том излезе навън, за да се присъедини към танцуващите на двора. След половин час отекна гръмотевица и от облаците, насъбрали се на небето още от началото на този следобед, рукна силен дъжд.

Леещият се порой принуди половината от насъбралите се съседи да притичат обратно към караваната на Мари.

Малко след това Том, със смръщени от тревога вежди, ми рече:

— Шон се обади. Май че племенникът ми се е скарал с приятелката си. Не знаех, че има приятелка, но се досещах, че нещо става, защото ми беше наговорил какви ли не щуротии.

— И сега трябва да се срещнеш с него, така ли?

— Мисля, че се налага.

— Е, тогава го прегърни от мен.

— Ще го направя. А като се върна, ще ти поднеса една изненада.

— Не знам дали ще мога да понеса още една изненада точно сега.

— Тази ще бъде за добро, обещавам ти — каза Том и вдигна ръка, посочвайки към Маклин и Мари. — На мен ли ми се привижда или тези двамата там наистина са се хванали за ръце?

Когато Б. У., или Бой Уондър 52 52 Момче-чудо (англ.). — Б.пр. , се показа иззад ъгъла на онази изпоцапана малка каравана и закрачи през калния двор, ми се стори толкова различен, че чак тръпки полазиха по гърба ми.

Едва го познах. Не можех да се отърся от ужасното чувство, че когато се качи в колата на Кейт Костело, където го чаках цели четиридесет и пет минути, той също няма да ме познае. Или ако го направи, ще се държи така, все едно последните осем години никога не бе ги имало.

Бой Уондър е толкова хитро копеле, че сигурно бе замислил плана си още от самото начало. Нямам предвид този следобед или през миналото лято, а още преди осем години, когато се появи в полицейския участък във Вилидж в три през нощта и ме освободи под гаранция, след като ченгетата ме бяха пипнали да продавам трева на плажа. Не знам как го уреди, нито разбрах какво точно бе направил, но някак си успя да склони шефа на полицията да зареже цялата история. Потули всичко толкова умело, че онези типове нищо повече не успяха да надушат.

Но сега, като се замисля за случилото се, съм готов да се обзаложа, че той е замислил всичко от самото начало. Искам да кажа, че ме е накиснал пред ченгетата, за да може после да се появи изневиделица и да откупи задника ми, та сетне за цял живот да съм му задължен.

След една седмина той ме отведе при Ник и Тони и ми поръча вино, от ония бутилки, дето струват по триста долара едната. Непрекъснато ми доливаше чашата и на връщане, когато едва се държах на краката си, ми направи, както го нарече, „едно малко скромно предложение“. Трябваше да оставя на аматьорите снабдяването на хлапетата от гимназията с трева и вместо това да започна да му помагам да върти цялата търговия с дрога в Хамптън.

— Не е кой знае какво, но все пак се изкарват добри пари от тези задници — обясни ми той. — Освен това ще започнем с богатите, които живеят наоколо. Време е да се присъединиш към кънтри клуба.

Бях само на седемнадесет и тъкмо щях да завърша гимназия. Какво ли разбирах тогава? Но Бой Уондър беше съвсем наясно какво преследваше, та благодарение на неговото проницателно мислене и на моите усилия не след дълго парите започнаха да се трупат на чували.

Но и по този въпрос Бой Уондър се оказа много умен. Обясни ми, че ако започнем да живеем на широка нога, ченгетата за броени месеци ще надушат, че има нещо нередно. Затова цели осем години го карахме като монаси, без нещо да променим. Освен сумите в банковите ни сметки, които той откри в Антигуа и на Барбадос.

Оттогава бе само въпрос на време да си приберем това, което бяхме натрупали. „Нашият франчайз“, както Бой Уондър обичаше да назовава парите ни, скътани за бъдещето.

Така че нямаше проблеми. Нали една от най-силните черти на Бой Уондър бе в това, че беше абсолютно безмилостен, особено когато някой се опитваше да го мотае, макар че лично аз не съм по тая част. Освен това мога да се закълна, че бе невъзможно да се отгатне какво е намислил Бой Уондър. Винаги така ставаше.