Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Преминахме на пръсти покрай фотографа от „Нешънъл Инкуайър“, който спеше в своята тойота, и продължихме надолу по средата на опустялата улица, водеща към плажа. Изухме обувките си и ги оставихме под пейката зад източния кей, след което за по-пряко поехме направо през дюните.

Пясъкът бе влажен и студен, а лунната светлина ни се стори като бял килим, прииждащ към нас, носен от вълните.

Преди да стигнем до тясната пътека, извеждаща долу до плажа, аз намерих едно закътано местенце, недалеч от крайбрежните скали, където ми се стори най-удобно да разпъна одеялото. Кейт се настани на него, а аз приседнах до нея. Тя се взря право в очите ми. Зениците й бяха все още позамъглени от съня. Вятърът рошеше червената й коса и я разпиляваше по прекрасното й лице.

— Кой си ти , Том? — прошепна тя.

— Мислех, че съдебните заседания временно са преустановени — опитах да се пошегувам.

— Питам те съвсем сериозно — настоя Кейт и в този миг имаше вид на жена, готова да се разплаче.

— Човек, който се променя. Правил съм много грешки досега, но вече всички останаха зад гърба ми.

— А защо трябва да вярвам на думите ти?

— Защото всичко това е важно за теб, както и за Данте. Защото съм те обичал още когато бях на петнадесет години, Кейт.

— Не казвай нещо, в което не вярваш, Том. Моля те. Аз съм достатъчно наивна, за да ти повярвам. Вече на два пъти съм го преживяла. Още помня как ми се обади по телефона, за да ми признаеш, че не ме обичаш . Беше толкова студен.

— Ако наистина вече няма начин да спечеля отново доверието ти, трябва да ми го кажеш сега, защото вече наистина не знам какво да правя — промълвих аз, докато давещото усещане за пълно отчаяние се надигаше в мен. — Но щом толкова искаш да се върнем към миналото, знаеш ли какво всъщност се случи тогава? Аз просто не се чувствах достоен за теб, Кейт.

Може би отчаянието в гласа ми успя да я убеди, не зная… Но тя просто ме прегърна през врата и ме целуна по устните.

— Предупреждавам те — прошепна Кейт в ухото ми, — че ако още веднъж ми изиграеш този номер, ще се разправяш с Маклин. Обичаш ли ме, Том?

— Знаеш, че винаги съм те обичал.

Тя измъкна тениската през главата си. Шортите паднаха в краката й. С белите рамене, изпъстрени с лунички, и с червената си коса Кейт ми изглеждаше много по-красива от жената 49 49 „Раждането на Венера“, рисувана от Сандро Ботичели от 1482 г. до 1485 г. — Б.пр. , която се изправя от една голяма раковина в онази картина. Протегнах ръка и докоснах гърдите й, които изглеждаха сребърни на лунната светлина. Тя простена, а главата й се отметна назад от прилива на нежност.

— Кога си направи този пиърсинг? — едва успях да прошепна аз.

— Кой точно, Том?

Ужасно неудобно бе да се чувствам толкова щастлива, докато Данте чакаше в затвора своята присъда, зависеща от шепа съдебни заседатели. А и те като всички хора можеха да допуснат някоя фатална грешка.

Но какво да сторя, когато отново се бях превърнала в една жена, която не можеше да контролира чувствата си? Усещах се безкрайно щастлива, макар че в същото време се измъчвах от това.

Беше един разнежващ неделен следобед. Том и аз седяхме върху одеялото, което бяхме занесли на плажа. Сега то бе проснато върху пода в неговата всекидневна, а аз се бях облегнала на дивана с последните броеве на „Ню Йорк Таймс“ в скута си. Бях заета в търсенето на статии, които можеше да не съм оценила достатъчно при първия преглед на пресата.

Том седеше до мен, зает със същата дейност, а Уинго дремеше, полегнал между нас. Ние двамата и кучето, като изключим времето за сън, почти не бяхме променили позите си през последните четиридесет и осем часа. Въпреки че над главите ни тегнеше произнасянето на присъдата и трябваше да се крием от фотографите, плъзнали наоколо, ние се чувствахме така, сякаш бяхме заедно от години, а не само от два дни. Опитвах се да не мисля прекалено често за миналото, но сега, когато то отново изплуваше, си спомнях само хубавото, а не раздялата. През изминалите десет години Том се бе смирил и укротил и това ме караше да го харесвам повече.

Станах, за да сменя диска на „Exile on Main Street“ с диска на „Let It Bleed“ 50 50 Албуми на Ролинг Стоунс (първият от 1972 г., вторият — от 1969 г.). — Б.пр. , докато Том подреждаше чиниите в миялната машина. След това той отвори една кутия с храна за Уинго и докато кучето омиташе порцията си, Том се върна при мен и докосна краката ми. Това се оказа достатъчна причина, за да се заемем с трескаво сваляне на всичките си дрехи…