Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

В този миг едновременно се случиха три неща: тълпата ревна гневно, окръжният прокурор се разкрещя с все сила: „Възразявам!“, а Мари Скот с цялата си сила извика: „Да, госпожице!“.

— Зачеркнете последния въпрос от протокола, заедно с отговора — разпореди се Ротщейн на стенографката. След това се обърна към адвокатката, дето се прави на голяма умница: — Госпожице Костело, смятайте се за предупредена!

— Мари, помните ли кой бе този полицай, който в онази сутрин се е появил в къщата ви? — не преставаше защитничката.

— Да, помня го. Разбира се, че си го спомням.

— И как беше името му?

— Хюго Линдгрен.

— И така, полицаят се оказва отново Хюго Линдгрен — заяви адвокатката, сякаш тя самата беше изненадана от това разкритие. — Същият, който е получил анонимното обаждане за оръжието в контейнера за смет край ресторанта „Принцес“. Както и другото обаждане от Ники Робинсън! Точно той с останал за няколко минути абсолютно сам в стаята на Данте, ненаблюдаван от вас, или по-точно: необезпокояван от вас. Потвърждавате ли това под клетва?

— Да — отвърна Скот. — Абсолютно съм сигурна, че беше Хюго Линдгрен.

Сега вече тълпата, поне откъм моята страна, изригна, сякаш бе готова да подпали сградата на съда. Вече никой не обръщаше внимание на предупрежденията на съдията.

Но Костело, а не Ротщейн, бе тази, която ги накара да замлъкнат. Защото с няколко реплики тя взе акъла на всички в залата, включително и моя.

— Мари Скот ще бъде и ще остане единственият наш свидетел, Ваша чест — заяви тя, вперила нетрепващи очи в съдията. Сетне се обърна и изгледа многозначително съдебните заседатели: — Защото в думите на Мари Скот се съдържа всичко. Защитата приключи с изложението си.

Изявлението на Костело до такава степен смая и двата лагера, заемащи местата от двете страни на пътеката в центъра, че всички замряха. Ситуацията ми напомни за боксовите мачове, когато запалянковците се споглеждат разочаровани и объркани, защото единият от боксьорите прекалено рано е нокаутирал съперника си, а те са си платили с надеждата да гледат много повече. Но знаете ли какво? Тази кучка е умна.

Може би тя току-що бе спечелила мача.

На следващата сутрин тълпата отново се стече в съдебната зала. Напрежението витаеше в нея, лицата на всички бяха изопнати. След горещата лятна седмица и немощната климатична инсталация, която по-скоро произвеждаше само звуков ефект, в затвореното пространство се разнасяше обилна миризма на засъхнала пот. Докато вървях към стола си, редом до този на Кейт, по моя гръб също се стичаха струйки пот.

Решението ни да не разпитваме Данте бе добре пресметнат риск, но да оставим един изпаднал в ужас за бъдещето си тийнейджър на милостта на обвинението, ни се струваше още по-рисковано. Тези съображения доста объркваха сметките ни. Тъкмо дописвах последната си бележка, когато съдебният пристав извика:

— Всички да станат!

С много по-бърза от обичайната за него крачка съдията Ротщейн нахлу в залата, зае мястото си и веднага се обърна към мен:

— Господин Дънлеви, ваш ред е.

Станах, за да се обърна за последен път към съдебните заседатели:

— Дами и господа, когато за пръв път се изправих пред вас в началото на този съдебен процес, единственото ми настояване бе да не приемате нищо на доверие, докато не претеглите сами всички факти. Исках да стигнете до собствена, ваша преценка. Зная, че ще се справите с това, понеже докато седя на стола си, ви наблюдавам и мога да доловя в очите ви вашата решимост. Затова искам сега да ви благодаря. Тази сутрин ние ще обмислим още веднъж случая, така както ни го представи обвинението, като се спрем на така наречените доказателства, едно по едно на всяко от тях.

Лицето ми вече бе покрито с пот. Избърсах челото си и отпих глътка вода. Единственият шум в залата бе бръмченето на слабата климатична инсталация.

— Когато се заех да защитавам Данте, си мислех, че това е случай, в който невинен тийнейджър се е озовал на неподходящо място в неподходящ момент. Но сега осъзнавам, че този лош късмет няма нищо общо с това, че Данте Хейливил и Майкъл Уокър са се намирали в имението на Т. Смити Уилсън в същата нощ, когато там са били убити Ерик Фейфър, Робърт Уалко и Патрик Рочи. Защото Данте и Майкъл съзнателно са били подмамени да се явят на сцената на мястото на престъплението, за да могат по-късно да бъдат обявени за извършители на трите убийства. Това е единственото обяснение, което е смислено и обосновано. — Млъкнах за миг и огледах притихналата зала. — Но какво е подтикнало Данте Хейливил и неговият най-добър приятел да се появят през онази нощ в имението на Т. Смити Уилсън? Когато се предаде на полицията, Данте съобщи, че към пет следобед някой му позвънил. Ние знаем, че той е казал истината, защото от записаните телефонни разговори се вижда, че е получил обаждане с продължителност от осемдесет и три секунди — точно в пет часа и една минута. Постъпило е от уличен телефон, от автомат в кабина, намираща се край рибния ресторант „Клем Бар“. Този, който се е обадил, се представил за Ерик Фейфър. Именно той поканил Данте в имението на Т. Смити Уилсън, за да могат да си изяснят отношенията, да изгладят недоразумението и да оставят цялата тази неприятна история зад гърба си. Данте, който винаги е бил добряк, се чувствал доста неудобно след онази глупава, хлапашка караница, която обвинението представи тук едва ли не като някакво начало на расови вълнения. Младежът веднага се съгласил да се срещне с Ерик Фейфър по-късно през нощта. А Майкъл Уокър очевидно е искал да си купи малко марихуана през същата нощ. Данте призна и за това допълнително обстоятелство. Обаче този, който всъщност се е обадил, дами и господа, не е бил Ерик Фейфър. Бил е някой друг, който се е постарал да имитира , че се обажда Ерик Фейфър.