Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

— Какви са вашите отношения с обвиняемия, госпожице Скот? — попита госпожица Костело.

— С гордост мога да заявя, че младият мъж е мой внук — отвърна Мари Скот и силният й развълнуван глас прикова вниманието на залата.

— Откога Данте живее с вас?

— От пет години. Още откакто майка му започна да излежава присъдата си в щатския затвор. Бащата на Данте вече я беше напуснал.

— И така, вие отглеждате Данте, откакто е бил малко момче?

— Точно така. И до появата на тези фалшиви обвинения той никога не е създавал проблеми. Нито веднъж.

Един въпрос винаги изплува в главата ми, щом видя жена като Мари: защо нейните деца са имали толкова лоша съдба, след като тя е била толкова строга майка? Дори и ако е свършила много работа, за да възпита образцово Данте, как да си обясни човек, че дъщеря й е зад решетките? Това сурово възпитание би трябвало да я тласне по съвсем друг път.

— Къде живее той във вашия дом? — продължи Костело с въпросите си.

— Живеем само двамата. Той има собствена спалня.

— Бихте ли ни я описали, Мари?

— Не представлява нищо особено. Има си легло, което впрочем е твърде късо за него, но пък бюрото му е удобно. Има и лавици по стените. Не можем да си позволим компютър, но той използва един от онези в училището.

— А какво има по лавиците? — заинтересува се Костело.

— На едната стена са подредени вещите, с които разполага всеки ученик — книги, компактдискове. А на другата той си пази своите скъпоценности, до една свързани с баскетбола. Нарича я „Стената на мечтите“, защото цялото пространство там е запълнено докрай с всичко, което е посветено на неговия блян един ден да играе в Ен Би Ей. Разбира се, той никога не я нарича така, а просто „Лигата“.

„Всичко това е толкова очарователно, но накъде ни водиш с тези приказки, бабо?“, помислих си. А Костело продължи да разпитва:

— И какво по-точно има на тази стена?

— Лавиците по нея са пет. На най-външната са подредени трофеите от мачовете на знаменитостите от Ен Би Ей и от летните лагери, както и състезанията за най-добър баскетболист на годината от всичките гимназии в окръг Съфолк.

— А какво е наредил по-навътре по лавиците?

— Там Данте пази своите баскетболни шапки. Има всичко тридесет, по една за всеки отбор от Лигата. Той живее само с мисълта за мига, в който ще извикат името му в залата на Ен Би Ей в Ню Йорк, след което той ще се качи на сцената и едва тогава ще сложи на главата си една от тези шапки.

— А внукът ви носеше ли тези шапки извън къщата?

— Никога! — извика Мари Скот толкова силно, че всички в съдебната зала доловиха яростта й.

Не беше необходимо да поглеждам към полицая Линдгрен, за да знам, че целият е плувнал в студена пот.

— Никога не е носил навън тези шапки! — повтори бабата. — Защото те не са за носене. Те са сбъдването на неговата мечта. Поръча си ги по пощата, извади ги от кутиите и ги подреди на лавицата, ама нито веднъж не си ги е слагал на главата! Той е ужасно суеверен. Не иска да нахлупи ни една от тях, докато не го извикат на сцената, за да му кажат в кой отбор ще играе.

Никак не ми се искаше да го призная, но Линдгрен май се оказа прав: тази кучка Костело си я биваше.

— Колко време след убийствата, извършени в окръг Съфолк, от полицията дойдоха в дома ви?

— Следващия следобед.

— И какво направиха?

— Ами първо претърсиха стаята на Данте, фотографираха я, провериха за отпечатъци. А накрая я запечатаха. Дори аз все още не мога да вляза там.

— Тези полицаи не бяха ли същите, които преди това посетиха вашия дом, Мари?

— Не. Преди това, сутринта, пристигна само един полицай от управлението в Ийст Хамптън. Каза, че търси Данте и попита дали може да огледа стаята му.

Сега вече стомахът ми започна да се свива от някакво неясно лошо предчувствие.

— А вие пуснахте ли го вътре, Мари?

— Да, госпожице. Знаех, че Данте не може да е замесен в нещо незаконно, затова не виждах нищо лошо в това да пусна полицая в стаята. Всъщност си казах, че това може да го убеди в невинността на внука ми.

— А вие самата влязохте ли в стаята заедно с този полицай?

— Не. Оставих го сам вътре. Той така пожела.

В залата се надигна толкова силен шум, че Ротщейн вдигна ръка и широкият черен ръкав на съдийската му тога се развя. Но това не помогна кой знае колко.

— Полицаят забави ли се там?

— Не много — отвърна Мари. — Да кажем, не повече от две-три минути.

— Но достатъчно дълго, за да може да вземе от лавицата шапката на Данте от отбора „Маями Хийт“? — заключи Костело.