Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

А сега всичко ми се струваше двойно по-мъчително, защото Данте и аз трябваше да се справим с това изпитание, без да можем да си позволим дори по чаша кафе.

Продължихме да се ровим в спомените му, като наблягахме на това, което той и Майкъл Уокър бяха чули или забелязали, когато бяха пристигнали там в онази нощ за срещата с Фейфър. Именно тези няколко минути бяха ключът към всичко, затова не преставах да притискам Данте за повече подробности. Но чак в края на третия рунд той си спомни, че усетил мириса на някаква пура. „Е, какво пък, и това може да се окаже от полза“, отбелязах мислено.

Насред четвъртия рунд той престана да крачи напред-назад, върна се на стола си и седна. Стойката му внезапно стана някак по-напрегната, преди да изрече:

— Имаше и един тип на скамейката.

Внезапно и аз изопнах гръб.

— Искаш да кажеш, че още някой е бил там ли? — погледнах го изненадан.

— Помниш ли онази скамейка откъм далечния край на игрището? Когато пристигнахме, заварихме един тип да спи на нея. А само пет минути по-късно, когато пак минахме покрай същата тази скамейка, вече нямаше и следа от него.

— Сигурен ли си, Данте? Това може да се окаже много важно обстоятелство при разследването.

— Напълно. Беше някакъв тип, който приличаше на мексиканец. Или пък може би на колумбиец. Около тридесетте, с дълга черна коса, отзад вързана на конска опашка.

Пура. Може да е била пурата на един от убийците…

И онзи тип от скамейката…

„Следователно е възможно още някой да е присъствал на местопрестъплението, който ще може да потвърди или да добави нови моменти към версията на Данте. А може и да е видял как са били убити тримата младежи“, помислих си с тайна надежда. След което заключих, че и двете толкова важни нишки трябва да бъдат проследени. Но преди това се налагаше да свърша нещо друго. Затова на следващата сутрин, когато вратите на вагона на метрото се разтвориха на станцията на Таймс Скуеър, аз бях един от петстотинте ранобудници, които се втурнаха да се настанят на четиристотинте места във влаковата композиция.

Присъщата ми бързина в крачките, която навремето ми позволи да бъда приет в Ен Би Ей, сега ми помогна да се намърдам чевръсто във вагона. Докато влакът прекосяваше светкавично онази четвърт миля, която оставаше до Гранд Сентръл, аз вече изцяло бях обзет от тревогата си за това, което ме очакваше. Иначе по нищо не се различавах от всичките тези хора наоколо, забързани към работните си места в центъра на Ню Йорк. Нали и аз имах работа. Защо да не съм един от стотиците бързащи сутрин рано към работното си място? За бога, та днес дори се издокарах в костюм! При това грижливо изгладен.

При наближаването на спирката суматохата отново се възобнови. Сега обаче потокът от работещи граждани се устреми нагоре към Четиридесет и втора улица. Пътьом пуснах един долар в калъфа на тромпета на един уличен музикант, след което продължих в източна посока, за да се изправя след малко пред мраморната фасада на Трето авеню номер 461: подходящо подбраната по внушителност главна квартира на една от най-почитаните юридически агенции — „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“.

Преди да се изнервя съвсем, успях да се напъхам през вратите с бляскави месингови орнаменти, след което взех асансьора до тридесет и четвъртия етаж.

И тук налетях на нещо, което всяваше у посетителите не по-малък страх от стените, обграждащи в непристъпен пръстен затвора в Ривърхед. Вместо бетон и бодлива тел тук всичко бе облицовано с полиран махагон. И то в такова изобилие, че сигурно е бил доставен с цял танкер от тропическите гори и за издигането му до този висок етаж е бил необходим някакъв гигантски кран, достигащ до облаците.

Зад вратата не ме посрещна въоръжен до зъби страж, а рецепционистката на фирмата. Тази ослепителна блондинка бе въоръжена само със слушалки с микрофон и донякъде приличаше на киборг от фантастичен филм.

— Добро утро. Тук съм, за да се видя с Кейт Костело — обявих аз.

— Имате ли уговорена среща?

— Не.

— А тя очаква ли ви?

— Аз съм неин приятел.

За рецепционистката това бе равносилно на отговор „не ме очаква“. А може би и на нещо по-лошо.

Блондинката ми даде знак да се отдръпна към коженото канапе. Приседнах и през следващите двадесет минути се потих от притеснение, въпреки че канапето под мен сигурно струваше към тридесет хиляди долара. Снощи идеята да се появя тук неканен ми се струваше гениална и по време на тричасовото пътуване с влака от Манток увереността ми нито за миг не ме напусна. Е, поне не съвсем.