Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Тъкмо се бяхме впуснали в подробностите около стратегията на нашата защита, с която да спечелим изгодно предварително извънсъдебно споразумение, когато Тони Рийд напъха през вратата посивялата си глава. Същият онзи Рийд от „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“. Зад него се появи Рандъл Кейн, може би най-скъпоценният клиент на нашата агенция.

— Имаш ли една свободна минута, Кейт? — попита реторично Рийд.

Мичъл Сусер припряно прибра книжата си и на бърза ръка напусна кабинета ми. Тони Рийд и Рандъл Кейн се настаниха на столовете в другия край на кабинета ми.

— Ти, разбира се, се познаваш с Ранди, нали, Кейт?

Дори не бе необходимо да се познавам лично с Кейн, след като прекрасно знаех кой е той. Докато бе зает с утвърждаването на своята „Банкрофт Субсидиърис“ като една от най-бързо разрастващите се корпорации в света, Кейн неусетно се превърна в нещо като икона за желаещите да преуспеят в бизнеса. Той беше самото въплъщение на превъзходния и непоколебимо стремящ се към успех главен изпълнителен директор. С предложение, надраскано върху салфетка, наскоро един колега от другия отдел му осигури аванс от цели шест милиона долара за книга, посветена на преуспяването в съвременния бизнес.

Но докато Тони Рийд обясняваше всичките подробности по казуса със задължителната за случая напрегната интонация, аз не можех да се отърся от тревожното предчувствие, че всичките ни усилия могат да се окажат изложени на огромен риск. И то въпреки старателната подготовка и стремежа всичко да бъде изпипано до съвършенство. Противниковата страна обвиняваше корпорацията „Банкрофт Субсидиърис“ в толериране на работна среда, изпълнена с враждебност спрямо представителките на нежния пол. Дори ги представяха като модел за масови изяви на сексуално насилие на работното място. В обвинителния акт директно се цитираше Рандъл Кейн като главния виновник за това непростимо прегрешение.

— Знам, че няма нужда да ти го казвам, Кейт — продължи Тони Рийд, — че този опортюнистичен съдебен процес не е нищо друго, освен завоалирано изнудване.

Съдейки по опита си от сблъсъците си с първокласни юристи, това навярно бе истина. Обиграните адвокати, специализирали се във водене на дела за обезщетение, си набелязват жертвата, подготвят съдебно дело, а след това хвърлят мрежите, за да я уловят.

— Няма да се хвана на тази въдица, Кейт — категорично заяви Кейн. — Това са пълни дивотии! Трима от осемте старши вицепрезиденти на „Банкрофт Субсидиърис“ са жени, а съпругата ми е сред основателите на компанията. Сбъркали са адреса. Ако се наложи, ще ги съдя до последния си дъх.

— Не ми се вярва да се стигне чак дотам — уверих го аз, — но ви уверявам, че отговорът ни ще бъде агресивен.

— Обзалагам се, че ще е такъв! — присъедини се Рандъл Кейн.

Остатъкът от деня бе зает от кратки съвещания, делови срещи и събиране на всички сътрудници в заседателната зала. В столовата на агенцията за обяд предлагаха любимата салата на шефа, а за вечеря — суши. В единадесет вечерта, когато най-после угасих осветлението в кабинета си, десетки мои колеги още не бяха напуснали работните си места.

Падането на нощта успокои нервите ми, но и ми напомни, че бях прахосала още един скъпоценен ден в досадни професионални задължения. Затова реших да се поразтъпча, преди да хвана някое такси.

Още не бях извървяла и десетина метра към вече опустялото Парк авеню, когато една висока фигура ненадейно изникна сред сенките, падащи върху малката каменна площадка край офиса на нашата агенция.

С твърда стъпка мъжът забърза към мен, но спря, преди да стигне до осветения тротоар.

— Дълъг ден, а? — попита той.

Беше Том!

— Откога стоиш тук? — ядосах се аз.

— Не помня вече. Нали знаеш, че не ме биваше по математика.

Бях шокирана да го видя отново… Но колкото и да мразех да си го призная — наистина останах дълбоко, искрено впечатлена от постъпката му. Томи винаги е бил така очарователен, че чак дъхът ти секва, ала никога, абсолютно никога досега не съм и предполагала, че е способен да чака на някаква каменна скамейка в продължение на цели единадесет часа. По дяволите, та нали един от проблемите между нас двамата още оттогава беше, че никога не можех да бъда сигурна на какво е способен Том Дънлеви.

— Кейт, трябва да ме изслушаш. Мога ли да те почерпя едно питие? — Вече стигнахме до стълба с уличните лампи и това ми помогна да забележа колко е изтерзан. Гледаше ме умолително. — Въпросът е на живот и смърт. Е, на теб това може да ти звучи неубедително, но не и за Данте Хейливил.