Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

— Е, хайде де! — креснах в лицето на Мартел, но той отстъпи и се отдръпна от мен. Може и да не бях надарен с адски високия ръст на Данте Хейливил, но все пак се извисявах на метър и деветдесет и тежах към осемдесет и девет килограма. А освен това знаех как да раздавам съкрушително тежки юмручни удари.

— Хайде! Всички! — разкрещях се на останалите страхливци в бара. — Покажете ми какво можете! Няма ли някой желаещ?

Но само Джеф пристъпи към мен. Прегърна ме с яката си ръка и ме избута към задната врата.

— Все същият стар Томи — промърмори снизходително той, след като се озовахме в неговия пикап. — Същата луда глава си…

Взирах се втренчено през предното стъкло, все още страшно разгневен, докато Джеф настъпи педала за газта и с рев напуснахме паркинга.

— Въобще не съм същият — възразих. — Вече съм улегнал.

На следващия ден посещението ми в предварителния арест в Ривърхед започна с това, че оставих портфейла си, часовника и връзката с ключовете в малкото метално шкафче. Заключих го и преминах през редицата от тежки стоманени врати с още по-тежки метални греди по тях. Всяка се захлопваше с трясък зад гърба ми, щом пристъпвах към следващата.

Разликата между живота на посетителя в затвора и битието на тези, които бяха обречени да останат вътре, е толкова поразителна, че чак тръпки могат да те побият и костите ти да се вледенят. Все едно да прекрачиш от царството на живите в царството на мъртвите. Или да прекараш един ден в деветия кръг на ада .

Отдясно един дълъг, внушаващ пълна безнадеждност коридор водеше към различните крила на пренаселения затвор. Вътре имаше хиляда и петстотин затворнически нара.

Поведоха ме наляво към приличащите на кафези, оградени отвън с телени решетки стаички, предназначени за свижданията между затворниците и техните близки. Или за срещите със защитниците им.

Зачаках търпеливо в една от тях, докато не въведоха Данте. Беше тук не повече от седмица, а вече бе започнал да се променя. Сега ми се стори много по-затворен, по-свит в себе си. Нито веднъж не се усмихна.

Но все пак стисна здраво ръката ми и ме удари приятелски в гърдите, след което рече:

— Хубаво е, че още мога да се виждам с теб, Том. За мен това означава много.

— И за мен, Данте — кимнах аз, изненадващо трогнат от поздрава му. — А сега трябва да се заемаме за работа.

— И Кларънс ми каза същото.

Едва сега неговата двеставатова усмивка грейна на лицето му.

„Не, хлапето не може да е убиец. Всеки би могъл да се увери в това само щом го зърне. Дори и тукашните полицаи“, помислих си, вгледан в лъчезарните му очи.

Наистина жадувах да се заловя за работа. Когато посегнах към новите, още неразтворени бележници и кутията с моливи, се почувствах като в първия ден от следването ми в юридическия факултет.

— Като оставим настрани това, че приемам всичко казано от теб с пълно доверие — заговорих аз, — днешната ни среща ще прилича на първата, в онази стая с двамата детективи. Защото отново и отново ще ни се налага да се връщаме към случилото се през онзи ден. И няма да престанем, докато не избистрим дори и най-малката подробност. Всичко, което успееш да си спомниш, трябва да влезе в тези бележници.

Като начало го задължих да ми разкаже всичко, което си спомняше за Кевин Следж, Гари Маккъли и Дейв Бонд — тримата други негови съотборници в баскетболния мач от онзи следобед. Той ми обясни къде живеят, какво работят, къде се мотаят през свободното си време. Даде ми и номерата на мобилните им телефони, след което ме посъветва как да се добера до всеки от тях, ако се опитват да избягват срещите с мен.

— Всички те са замесени в едно или друго — обясни Данте, — но без някакво мое участие. Маккъли е с изпитателен срок заради дрогата, а пък Бонд излежа десет месеца тук за въоръжен грабеж. Но истинският гангстер сред нас е Кевин, който обаче нито ден не е бил в затвора.

— И как реагираха те, когато Майкъл извади пистолета? — попитах аз.

— Помислиха си, че ще стане нещо много лошо. Дори и Кевин.

Заговорихме за всичко, което се бе случило в нощта на убийствата. За съжаление точно тогава баба му била на гости на някакви свои роднини в Бруклин, та той не успял да се види с нея нито преди, нито след стрелбата. Данте ми се закле, че не е знаел къде се е укривал Майкъл Уокър.

Бях забравил колко досадни могат да бъдат разпитите като този. Харщайн, моят професор в „Сейнт Джон“, имаше навика да повтаря, че всичко се свежда до търпението. „Задникът ти трябва да залепне за стола“, учеше ни той. Само така може да принудиш разпитвания да си припомни всичко по случая. Да го притискаш отново и отново, да не се уморяваш да го затрупваш с въпроси, пак и пак да преравяш поредицата от събития, докато най-накрая се сдобиеш с няколко трохи от сведения, които по всяка вероятност после ще се окажат почти безполезни.