Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Когато изостави брат ми, снаха ми Лизбет очакваше, че ще й позволят да вземе със себе си Шон, Лесли и Майки. Но Джеф реши да упорства и нае Мери Уорнър — една от най-добрите адвокати по онова време, специализирани в бракоразводните дела. Мери Уорнър, с която отдавна поддържах приятелски отношения, изтъкна в съда между другото, че с изключение на разгара на футболния сезон брат ми Джеф всеки ден се прибира в дома си преди три и половина следобед. Както и че редовно води децата си в някой курорт през летните ваканции. И накрая, за всеобщо удивление, съдията присъди на Джеф попечителството над трите хлапета.

Сега Шон, най-големият син на Джеф, вече бе навършил двадесет и пет. Когато паркирах на алеята пред къщата, той беше в гаража, зает да вдига тежести. Двамата си побъбрихме за това-онова в продължение на няколко минути, след което той отново се залови за щангите.

— И така, чичо — попита ме той между две изтласквания, — как се чувстваш като най-непопулярната личност в Манток?

— Твоят старец у дома ли е? — попитах аз, бързайки да отклоня въпроса на племенника си.

— Още не се е върнал. Остават само две седмици до първия им мач за тази година. Ще играят с отбора от Натчоуг — рече Шон.

— Е, тогава ще отида да го потърся в двора на гимназията. Трябва да си поговорим.

— Не искаш ли преди това да поседнеш за малко на скамейката, за да погледаш как тренирам?

Шон винаги ми е допадал, може би защото донякъде прилича на мен. А тъй като е първородният син в семейството, той понесе най-тежко раздялата на родителите си. На всичкото отгоре в училището го разочароваха, като не го допуснаха в отбора по вдигане на щанги. Доводът им бе, че като син на преподавателя по физкултура щял да се ползва от незаслужени привилегии, въпреки че беше роден за тежкоатлет.

През последните две години Шон се зае сериозно с вдигането на тежести. Може би искаше да изглежда по-внушителен като плажен спасител или пък само за да направи впечатление на своя старец. А сега очевидно се опитваше и на мен да приложи този номер, защото продължи да добавя тежките стоманени дискове от двата края на щангата, докато не стигна до седемдесет и два килограма от всеки край. Заедно с теглото на самата щанга общата тежест вече надхвърляше сто петдесет и осем килограма, докато самият Шон надали тежеше повече от седемдесет и седем.

— Сигурен ли си, че си готов за това? — усъмних се аз, вперил поглед в лицето му, на което бе изписана непоколебима решителност.

— Има само един начин да разбера — вглъбено изрече той.

Младия левент не само че вдигна щангата, но го направи цели дванадесет пъти. Кучият му син… Накрая зачервеното му лице грейна в тържествуваща усмивка:

— Благодаря, макар че няма за какво, чичо Том.

— Удоволствието беше мое, Шон. Ще се реванширам ли, ако те похваля пред твоя старец колко беше впечатляващ! — ентусиазирано му предложих аз.

— Не. Само ще се размърмори, че прахосвам способностите си.

— Не се притеснявай, Шон. За нас, мъжете от рода Дънлеви, прахосването на таланта е фамилна традиция.

Това бе първото ми посещение в старата гимназия, откакто се върнах в града преди три години. Истината е, че по-скоро бих предпочел да ми извадят зъб, отколкото да се влача по срещи със съвипускниците си. Но сега, щом кракът ми стъпи върху наскоро лъснатия под на гимнастическия салон, спомените ми от онези години рукнаха спонтанно. Почти нищо не се бе променило: същите ламперии от фибростъкло покрай стените; същите дървени пейки край игрището; същата миризма на лизол… Всъщност можеше да се каже, че никак не се отвращавах от нея.

Кабинетът на Джеф беше точно над съблекалните.

Заварих го в ъгъла, оставил зелените маратонки върху металната лавица и втренчил поглед във филм за някакво състезание, който се прожектираше върху белия екран, окачен на боядисаната в сиво стена. Черно-белите кадри и бръмченето на прожекционния апарат, както и носещите се във въздуха прашинки ме изпълниха с усещането, че съм се върнал в миналото с някаква фантастична машина на времето.

— Такъв ли е планът на играта ти, Парселс? — Джеф винаги бе боготворял Парселс 16 16 Дуейн Чарлс Парселс, признат за най-добрия старши треньор в Лигата за американски футбол; треньор на „Ню Йорк Джайънтс“, „Ню Йорк Джетс“ и „Далас Каубойс“. — Б.пр. и дори донякъде физически му приличаше.

— Щях да те попитам същото, драги ми братко. От това, което чух досега, подразбрах, че ти повече от мен се нуждаеш от план. За намирането на изход от ситуацията.