Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

През деветте години в тази морга Краус не бе изгубил ентусиазма си — използваше цялата си интелигентност и старателност при откриване на полезни за разследванията анатомически находки. Дори с годините ставаше все по-добър. Започна с определянето на точния размер на смъртоносния отвор и неговото местоположение; не забрави, естествено, да ме запознае и с изходното отверстие; нито пък ми спести данните за ъгъла на проникването на куршума. Прочете ми бележките си, описващи калибъра, производителя и гилзата на куршума, спретнато прибран в найлонова торбичка до масата. Не пропусна да добави, че по трите показателя оръжието и заглушителят към него вероятно са като тези, които използват полицаите в Лонг Айланд.

— Смъртта е настъпила рано сутринта на единадесети септември — заяви той. — Много рано сутринта, приблизително към четири часа. — В очите му долових леко потрепване. — Е, може да е някъде към четири и половина. Този обилен кръвоизлив и разширението на зениците му са признаци, че е спял дълбоко в момента, в който е бил прострелян.

— Дяволски начин да събудиш някого — отбелязах.

— Лично аз бих предпочел целувка от Джей Ло — вметна той.

— И така, излиза, че този Уокър не е гледал телевизионното предаване?

— Не, освен ако не е заспал при включен телевизор — рече Краус.

— Освен това открихме на дъното на килера една баскетболна шапка — замислено отбелязах аз. — Вероятно някой е тършувал там. Търсел е нещо. Тя почти не е носена и е с около три размера по-голяма от шапката, която би ставала за този младеж тук.

— Не е ли такава сегашната мода? — попита Краус.

— За джинси, палта, тениски — да, но не и за шапки. Пък и по нея няма отпечатъци от пръстите на господин Уокър. Може би, ако извадим късмет, ще се окаже, че ни е оставена за спомен от убиеца. Е, това ли е всичко, което имаш за мен, Клифи?

— Има още нещо. Последното. Плъхът, който е дъвкал голямата обувка на Уокър, е черен, норвежки, от два до три килограма, женски, бременен.

— Защо винаги попадаш на някой чернокож плъх, Краус? Защо никога не ти домъкват някой от бялата раса?

Още нещо, само за протокола. По-горното описание на жената на Клифи е пълна идиотщина. Името й е Емили и тя е много мила.

През миналата седмица същата тази съдебна зала в Ривърхед ме ужаси. Но сега беше дори по-зле. Прилоша ми.

Днес вътре гъмжеше от репортери, семейства и приятели на жертвите, а във въздуха витаеше нещо злокобно. Усещаше се жажда за кръв. Родителите на тримата убити младежи ме гледаха с неприкрита омраза. А пък Лусинда Уокър, майката на Майкъл — която познавах още като ученичка в гимназията „Сейнт Винсънт“, ме измери с объркан поглед, който издаваше, че вече не знае какво да си мисли за мен. Болеше ме за Лусинда. Снощи се просълзих, като се замислих за нея. Дълбоко в себе си тя би трябвало да признае, че Данте не би имал повече основания да убие Майкъл, отколкото Майкъл — него, но от очите й струеше такава омраза, че предпочетох да отклоня поглед. Стиснах ръката на Кларънс, а с другата си ръка напипах износената кожена подвързия на моята Библия.

Вкараха в залата Данте, с белезници, в оранжев комбинезон, за да го поведат към голата маса, само с кана с вода. Присъстващите в залата щяха да изкривят вратовете си, докато се напрягаха да го огледат от глава до пети. През цялото време неспокойно помръдваха, изгаряни от нетърпение да дочакат развръзката.

Суматохата още повече се усили, когато един гръмък глас обяви: „Щатът Ню Йорк срещу Данте Хейливил“. На мен поне ми прозвуча като гонг, обявяващ началото на следващия рунд в някакъв боксов мач. А моят Данте изглеждаше толкова изплашен и тъжен, че чак сърцето ми се късаше. Изгарях от желание да скоча, да изтичам и да го прегърна, но не можех да си го позволя и това най-силно ме измъчваше.

Залата още повече се наелектризира, когато съдията се наведе към микрофона и заяви:

— Щатът Ню Йорк обвинява господин Хейливил в четири убийства първа степен. — После попита: — Какво пледира защитата?

— Невинен, Ваша чест — отговори служебният защитник на Данте.

Но все едно, че нищо не бе изрекъл. Явно никой не му повярва. Дори не го изслушаха докрай. До този миг и аз не допусках, че наистина внукът ми ще бъде осъден, ала сега вече бях убедена, че възмездието няма да го отмине.

Тълпата се интересуваше само от окръжния прокурор. Сега този мъж се обърна към съдията. Беше от бялата раса, разбира се, и толкова млад, че нищо чудно да не дооценяваше какви ги говори, да ме прости Господ.