Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

За мен си остава загадка на какво се дължеше лоялността ми към тази сладкарница. Сигурно не бе заради пастите с по няколко блата или плътния вкус на кафето. Много по-вероятно бе да се дължи на комфортната и спретната обстановка. И особено на приветливата от ранна утрин собственичка Луси Кейлин.

Днес обаче единственото, което чух от нея, бе:

— Два долара и двадесет и пет цента.

Предположих, че и тя бе прекарала тежка нощ.

— Не мислиш ли, скъпа Луси, че вече съм позапознат с цените ти? Е, приятна сутрин и на теб.

Със закуската в ръце забързах към колата. След секунди с верния Уинго се отправихме към офиса ни.

На партера до мен се намираше и офисът на агенцията за недвижими имоти „Гросман Риалти“. Като собственик, чието име украсява фирмената табела, той идваше доста рано и с въодушевление се залавяше за работа. Обикновено Джейк Гросман впечатляваше всички наоколо с добродушието си, сърдечността си, веселото си настроение и склонността си към дружелюбно бъбрене. А това бяха рядко срещани качества дори сред останалите представители на неговата професия.

Но ако имаше свидетел на начина, по който тази сутрин реагира на поздрава ми, веднага би се заклел, че Гросман е напълно глух и сляп.

Както и да е. Все още се надявах да намеря утеха и покой в офиса си, където ще мога да прочета на спокойствие вестниците, преди да се обадя на Кларънс.

Когато му позвъних, бедният човек беше толкова сломен от случилото се с Данте, че едва говореше. Призна ми, че му се наложило да прескочи до спешното отделение в Саутхамптън, за да му изпишат успокоителни, с които да изкара нощта. Надявах се, че само си въобразявам, но при него също долових някаква лека хладина в тона му. Какво, по дяволите, им ставаше на всички тази сутрин?

Мари вероятно се чувстваше още по-зле, защото дори не вдигна слушалката на телефона.

До обед не пристигна и договорът на Лемпке. Позвъних на брокерката — Филис Шесел.

— Дължа ти едно обаждане — обясни ми тя. — Питър реши да си потърси друг юридически консултант, който да притежава малко повече опит с недвижимата собственост.

— Наистина ли? — зяпнах аз.

— Наистина — безизразно изрече Шесел и затвори телефона.

От тези лоши новини огладнях, но вместо да прекося улицата и да се отбия при Джон, двамата с Уинго поехме към едно ресторантче, на края на Амагенсет, което се държеше от емигрант от Хондурас и трите му дъщери.

Както винаги, мястото беше претъпкано с латиноамерикански дърводелци, градинари и работници на парче, които придаваха по-мургав облик на Хамптън и Ийст Хамптън. Въпреки че фотографията на Данте и баба му бе по първите страници на всички вестници, никой тук не даваше пет пари за последната трагедия, разиграла се в Хамптън. В това предградие, населено само с говорещи испански емигранти, никой не ми обръщаше внимание и от това се чувствах чудесно.

Изядох един сандвич със свинско и зеленчуци, след което неволно се замислих за преживелиците на Данте в килията. И за онзи остарял, уморен и вял служебен защитник. Единственото окуражаващо заключение, което ми хрумна, бе, че Данте, какъвто бе едър, нямаше да позволи на никого да се заяжда с него.

До вчера Майкъл Уокър още не се бе предал на полицията. Когато се върнах в офиса, позвъних на Лени и централата на Асошиейтед Прес, за да го попитам дали бе научил нещо ново. Докато си говорехме, през прозореца ми влетя нещо, захвърлено от улицата. Какво ставаше тук, по дяволите? Парчета от счупеното стъкло се посипаха по бюрото ми. И тогава видях пламтящата торба насред пода.

— Пак ще ти звънна, Лени! Някой току-що счупи проклетия прозорец — извиках разярено в слушалката.

Успях да потуша пламъците с пожарогасителя, но стаята вече се бе изпълнила със задушаващ жълтеникав дим. Смърдеше ужасно. Двамата с Уинго скоро открихме причината за бедствието — подпалена найлонова торба с лайна.

Мисля, че схванах посланието — някой явно ми беше много бесен. Но аз също се разбеснявах…

Съобщих на детектив Йейтс адреса на първото докладвано за днес убийство, на булевард „Макдъно“ 838. Той веднага отби от пътя и поехме с колата към центъра на Фултън. Но дори виещата до полуда сирена и ярко мигащите светлини не можеха да нарушат какофонията, обичайна за улиците в Бед-Стю в този иначе толкова приятен следобед.

Нашата раздрънкана таратайка бе удостоена само с бегли погледи от учениците, скупчени пред входа на училището. В този градски квартал воят на полицейски сирени е част от ежедневния звуков съпровод, както цигулките и духовите инструменти в оркестъра на Нелсън Ридъл 15 15 Ридъл (1921–1985) е ръководил оркестъра, акомпанирал на прочути певци, като Ела Фицджералд, Франк Синатра, Нат Кинг Кол, Дийн Мартин, Пеги Лий и др. — Б.пр. .