Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Вторачи се в нас, докато ние гледахме като омагьосани в прозрачната торбичка, по-точно в намиращия се в нея пистолет с черна пластмасова дръжка и матово стоманено дуло.

— Никога през живота си не съм виждал този пистолет! — извика Данте. — И това не е пистолетът на Майкъл.

Веднага го срязах:

— Нито дума повече, Данте!

Не знаех от какво се чувствам по-зле — от това, което се случи, или от мисълта как ще погледна Мари в очите. Поех бавно по стълбите към тясната приемна, където Мари и Кларънс, щом ме видяха, скочиха от столовете.

Зад тях слънчевите лъчи проникваха през стъклената врата. Паркингът навън бе щедро огрян от светлина. Беше осем сутринта. Данте и аз бяхме престояли цели два часа в онази тясна стаичка.

— Какво стана с внука ми, господин Дънлеви? — попита Мари.

— Трябва ми глътка чист въздух — промърморих аз и излязох през вратата в студената утрин.

Бабата на Данте обаче тръгна след мен и веднага ме спря, щом се озовахме пред сградата.

— Какво се случи с внука ми? Защо избягвате да ме погледнете в очите, господин Дънлеви? Застанала съм точно пред вас.

— Те не му вярват — произнесох аз, когато накрая насъбрах кураж да посрещна погледа й. — Не вярват на неговата версия.

— Че как може така? Този младеж никога през живота си не е лъгал. Не им ли го казахте?

В това време се появи и Кларънс. Той отпусна ръка на рамото й и ме изгледа със симпатия и разбиране.

— Мари, Том се старае да стори най-доброто, на което е способен.

— Най-доброто ли? Какво искаш да кажеш с това? — учудено го изгледа старата. — Нима не им е обяснил, че на този свят за Данте няма причина, която да го накара да извърши тези престъпления? И къде е оръжието? Оръжието на престъплението го няма.

Погледнах първо към Кларънс, а сетне отново се извърнах към Мари.

— Работата е там, че вече са намерили оръжието.

Седнах на пейката и се загледах уморено в движението по шосе 27, оживено както всяка делнична сутрин. Каква бъркотия се забърка, пълна катастрофа! А най-лошото тепърва започваше.

— И така, какво ще правим сега, господин Дънлеви? — попита Мари. — Нали вие сте неговият адвокат?

Преди да успея да се съвзема и да помисля какво да й отговоря, крилата на вратата зад нас се разтвориха със замах. Две ченгета, но този път от полицейското управление на окръг Съфолк, изведоха Данте, отново с белезници на китките. Данте бе готов да се разплаче, а изражението на Мари изглеждаше още по-сърцераздирателно. Ченгетата не искаха да се разправят с нея, затова се обърнаха към мен.

— Къде го водите? — попитах ги.

— В съда на окръг Съфолк.

— Мари, ще ги следваме с колата на Кларънс — казах аз.

Тя прошепна нещо на внука си. И двамата се разплакаха. Аз още повече смръщих вежди, а Кларънс нежно пое ръцете й.

— В главата ти е пълна каша, нали? — внезапно ме попита Мари.

Погледнах към нея и нищо не казах, абсолютно нищо. Но бях напълно сигурен, че умееше да чете мислите ми.

Преди тридесет години, когато окръгът се простираше до покрайнините на Ривърхед, просторният комплекс от съдебни сгради „Артър М. Кромарти“ може да е бил възприеман от хората като много впечатляващ и супермодерен с белите си стени и високи стъклени врати.

Ала днес изглеждаше безличен и износен като овехтяла главна квартира на губеща корпорация. Влязохме в комплекса точно когато вкарваха Данте в главната сграда. Затичахме се по асфалтирания паркинг, разгонихме ятото от заблудени чайки и последвахме Данте през въртящите се стъклени врати.

Дежурният от охраната край детектора ни съобщи, че съдебни дела от този характер се гледат в залата на третия етаж от съдията Барейро. Вдигна едрата си, щедро татуирана ръка и ни посочи към кой от асансьорите да се запътим.

В съдебната зала 301 цареше същата кошмарна обстановка, както в спешното отделение на градската болница. Личеше си, че тук се действаше с не по-малка бързина. Разстроените членове на две семейства се втурнаха към вратите на залата веднага щом обявиха, че ще се гледа делото на техния родственик. Поне места за сядане имаше достатъчно, тъй като седалките бяха подредени в четиридесет редици.

Кларънс, Мари и аз лесно намерихме един празен ред и седнахме там, за да чакаме изреждането на парада от задържани мъже, повечето от които млади и чернокожи.

Един след друг те се появяваха откъм страничната врата, придружавани от двама полицаи, докато отчаяните им майки и приятелки, както и служебните адвокати, не откъсваха очи от тях. Формалните обвинения най-често бяха свързани с дребни грабежи, продажба на наркотици, домашно насилие или улични побои. Цели три години бях един от тези обществено назначавани защитници, така че всичко тук ми беше много добре познато.