Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Набута ме в средната и затръшна вратата зад гърба ми. Трясъкът от хлопването бе най-зловещият звук, който някога бях чувал.

— Ами това? — попитах, като вдигнах ръцете си, оковани в белезниците. — Много ми стягат и китките ме болят.

— По-добре свиквай отсега с тях — процеди Дайълоу.

Седнах на студената дървена скамейка и се опитах да събера мислите си. Повтарях си наум, че отвън ме чакат баба ми, Кларънс и Том Дънлеви, така че нищо лошо не може да ми се случи. Надявах се на Бога истината да излезе наяве. Но все пак се питах: Колко ли дълго ще ме държат тук?

След двадесетина минути се появи едно друго ченге, за да ме изведе за взимане на отпечатъци от пръстите, което се оказа доста гадна процедура. След още половин час се появиха двама детективи, само че цивилни. Единият, доста млад и нисък на ръст, бе толкова нахъсан и възбуден, колкото сержантът бе изплашен. Другият, по-възрастният, повече приличаше на истинско ченге — едър, пълен, с широко квадратно лице и гъста сива коса. Каза ми, че името му било Дж. Т. Найт.

— Данте — рече ми по-младият, — нали нямаш нищо против ние с теб сега малко да си поговорим?

— Сержантът ми обясни, че съм имал право на адвокат — отвърнах аз, но все пак се постарах да не се правя на голям умник.

— Да, така е, но само ако си някакъв захаросан задник, който възнамерява да укрие нещо от нас — намеси се по-възрастният. — Разбира се, че само онези, дето са извършили някой от смъртните грехове, настояват да им бъде осигурен адвокат. Ти признаваш ли се за виновен, Данте?

Сърцето ми се разтуптя неудържимо, защото след като им признах какво точно се бе случило, бях сигурен, че те вече всичко знаеха. Но после успях да се поуспокоя и доколкото можах овладях гласа си:

— Искам Том Дънлеви да присъства в стаята за разпити.

— Той ли е твоят адвокат? — заинтересува се по-младият детектив.

— Не съм сигурен.

— Ако не си сигурен, защо тогава искаш да те чака отвън в приемната?

— Просто така — надигнах рамене аз.

По-младият ме изведе в коридора и ме поведе по някакви стъпала надолу. Продължихме по още един възтесен коридор, за да се озовем в стая с размери на по-големичък гардероб, само с една гола крушка на тавана. Нищо нямаше вътре, освен една метална маса и четири стола. Настанихме се на тях, докато изчакахме по-възрастното ченге да се върне заедно с Том.

По извинителния поглед, с който Том ме посрещна, подразбрах, че нищо тук не се разиграваше така, както той бе очаквал. Още по-малко пък аз.

— Защо не започнеш с разказа за това как се скарахте — каза Барни ван Бърън. Беше толкова настървен най-после да се сдобие със заподозрян в килията за първия голям случай в кариерата си като полицейски началник, че целият потръпваше. — Говоря за боя през онзи следобед между теб и Ерик Фейфър.

Данте изчака да кимна одобрително, след което започна да излага версията си. За този миг бе чакал почти две седмици.

— Дори не разбрах защо се скарахме. Не ми се вярва и той да е бил наясно. Всички започнахме да се блъскаме един друг и така, в суматохата, разменихме няколко юмручни удара. Но никой не пострада сериозно. Цялата кавга трая може би към тридесетина секунди.

— Аз пък дочух, че доста добре са те подредили — вметна детектив Дж. Т. Найт, чието дясно коляно нервно потръпваше под металната маса.

— Може да съм получил някое и друго кроше — съгласи се Данте. — Но както казах, не беше кой знае какво.

— Любопитен съм да узная — лукаво го изгледа Найт — как ли се е чувствал твоят задник, след като е бил изритан от някой с две глави по-нисък и с двадесет кила по-лек от теб? А всичките твои приятелчета са били наоколо и са следели какво става.

— Не беше точно така — побърза да го поправи Данте, взирайки се ту към мен, ту към Найт.

— Ако е било някакво дребно спречкване — отново поде Ван Бърън, — защо твоят приятел е притичал до колата и е грабнал оръжието си? Защо е притиснал пистолета в главата на Фейфър?

— Тъкмо от това започна бъркотията — отвърна Данте, чието чело вече бе оросено от пот. — Не беше моя идеята да се стигне дотам. Дори не знаех, че има оръжие. Никога преди не съм виждал този пистолет.

Чудех се дали Данте говори искрено… Ако бе способен на подобни дребни лъжи, то какво оставаше за по-големите?

— А какво ще кажеш за това, че Уокър отново се заканил на Фейфър, като му обещал, че още нищо не е приключило? — запита Ван Бърън. — На мен поне не ми звучи като нещо безобидно.