Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

— Но защо са се укрили? — заинтересува се фотографът.

— Забрави ли какво ти казах, Лен? — подразних се аз. — Сега се заеми със снимките. Това е твоят шанс да се измъкнеш от спортната редакция.

Повиках Лен Левит като мой личен пиар. Редакторите в таблоидите и ченгетата много си падаха по снимките, на които се вижда как влачат заподозрени негри, с белезници на китките, през тълпа полицаи, за да ги натикат в колата на дежурния екип. Но тази сутрин нямаше да имат това удоволствие.

Кадрите, заснети от Лени, бяха много по-миролюбиви, дори поетични: подплашен тийнейджър и дребничката му баба, поели ръка за ръка към фасадата на малкия полицейски участък. На лунната светлина се поклащаше националното знаме на Съединените американски щати. Наоколо не се виждаше никакво ченге.

Веднага щом приключи със снимките, Лен Левит се прибра в колата и изчезна заедно със заснетия филм — както предварително се бяхме разбрали. Кларънс и аз закрачихме редом с Данте и Мари, когато те колебливо престъпиха прага на участъка. Дежурен сержант зад бюрото тази нощ се случи Марти Дайълоу. Щом хлопнахме зад нас, очите му се изцъклиха и устата му зейна широко разтворена. Едва не падна от стола.

— Марти — започнах грижливо репетираната си встъпителна реч, — Данте Хейливил се явява тук, за да се предаде на властите.

— Ама сега тук няма никого — ошашави се Дайълоу и разтърка очите си. Но в следващия миг си спомни задълженията и извади пистолета си от кобура. — Какво, по дяволите, се очаква да направя сега?

— Това е добър въпрос, Марти — усмихнах се аз. — Дошли сме да изчакаме, докато се обадиш където трябва. Данте току-що се предаде на полицията. Свали този пистолет.

— Но сега е четири и половина през нощта, Дънлеви! — възропта ченгето. — Не можахте ли да изчакате още два часа?

— Разбира се, че не. А сега просто се пресегни към телефона.

Марти ме изгледа със странна смесица от смущение и презрение, след което ми помогна да се досетя защо Данте толкова много настояваше да го придружавам.

— Дори не знам защо си тук с този скапаняк — промърмори сержант Дайълоу.

После закопча белезниците около китките на Данте.

Скоро след като сержантът зад бюрото напълно се разсъни, по отпуснатото му допреди малко лице пробяга някаква сянка. Приличаше на белег на страх, но примесен с гняв. Измъкна пистолета си и тъй рязко рипна от стола, сякаш ни бе взел за някаква банда, решила да го натупа и да му задигне портфейла. Пистолетът му остана насочен само към мен, но всички ние мигом вдигнахме ръце, дори и баба ми.

Също както в онзи следобед на игрището в имението на Т. Смити Уилсън, Том се оказа единственият, който притежаваше достатъчно хладнокръвие, за да изрече нещо смислено:

— Това е глупаво, Марти — спокойно продума той. — Данте току-що се предаде на полицията. Свали този пистолет.

Но ченгето нито отвърна, нито отмести погледа си от мен.

Вече съм свикнал да ме гледат подплашено. С непознатите бели хора това е толкова обичайно, че дори престанах да го възприемам като нещо лично. Ама при този сержант Марти Дайълоу — успях да прочета името му от табелката на бюрото — почти помирисах страха, който го бе обзел. Едната му ръка трепереше, стиснала полицейския пистолет, с пръст на спусъка, докато другата му, също трепереща, трескаво опипваше белезниците отзад на колана му… Това не беше на добро. Заради спокойствието на всички, веднага протегнах двете си ръце, за да ми закопчае белезниците. Те се оказаха твърде тесни за китките ми и ме заболя, но дума не отроних.

Ала дори и след като ме окова, Дайълоу изглеждаше нервен и неуверен. Каза ми, че съм арестуван като заподозрян в убийство, и ми прочете правата. Все едно че ме ругаеше, само че с други думи. И всеки път, когато правеше поредната пауза, ми се струваше, че чувах думата чернилка .

— Имаш право да запазиш мълчание (пауза). И всичко, което кажеш (пауза), може и ще бъде използвано срещу теб. Разбра ли го (пауза)?

След това ме забута през вратата навътре, при това доста грубо.

— Къде отвеждате внука ми? — попита с леден глас Мари и аз веднага се досетих, че бе побесняла от гняв.

Дайълоу също го разбра.

— Марти, позволи ни да изчакаме тук с Данте, докато се появят детективите — предложи Том Дънлеви. — Не виждаш ли, че той е още хлапе.

Без да отрони и дума, Дайълоу ме натика в малката задна стаичка, препълнена с бюра, а после продължихме по късия тесен коридор, докато не се озовахме пред трите празни килии, боядисани в бяло.