Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Отправих се към спортния център в Бед-Стю, без да губя време за чаша ободряващо кафе. След половин час, когато вече бях много по-спокоен, отворих с шперц ключалката на външната врата на разположената в непосредствено съседство сграда, в която се укриваше Майкъл Уокър. После се изкачих до третия етаж и оттам се измъкнах на покрива.

Тук беше тихо и приятно. По това време на денонощието кварталът около спортния център в Бед-Стю изглеждаше потънал в библейски покой — също като Витлеем в онази легендарна звездна нощ.

Докато някакъв самотен гражданин, любител на среднощните разходки, завиваше зад ъгъла, аз се спуснах по противопожарната стълба до кухнята на Майкъл Уокър.

Трябваше да проникна с взлом и точно това сторих. Прозорецът бе открехнат и не ми се наложи да го чупя, за да се напъхам вътре. Светлината ми бе достатъчна да завинтя заглушителя към дулото на моята берета, която между впрочем съвсем не бе грозна гледка.

Както обичам да казвам: настана време за убиване .

Един спящ човек е невероятно уязвим. Чак не е гот да се взираш в него. Майкъл Уокър имаше вид на дванадесетгодишно момче. За секунда си припомних как изглеждах на неговата възраст, когато бях толкова млад, невинен и непокварен. Което, впрочем, не беше чак толкова отдавна.

Леко се прокашлях.

Уокър се поразмърда и черните му очи блеснаха в мрака.

— Какво, по дяволите, става…

— Добро утро, Майкъл — поздравих го аз.

Но куршумът, който излетя от цевта, раздроби черепа му и опръска всичко наоколо с мозъка му, беше по-скоро поздрав за „Лека нощ“.

Мога да гарантирам, че Уокър така и не проумя какво се случи. Нито пък защо.

По това време на нощта из телевизионните канали говорят само глупости. Спрях се на повторението на шоуто „На живо в съботната вечер“ с гостуваща звезда Роб Лоув. Той още не бе приключил монолога си, когато притиснах изстиващите пръсти на Уокър към дръжката на моя пистолет. После го прибрах в полиетиленова кесия, от онези, които се затварят само с едно леко притискане по горния ръб.

Открих, че Майкъл Уокър бе струпал вещите си, заедно със своя пистолет, в ъгъла на килера. Не ми оставаше нищо друго, освен да го взема, а после да подхвърля на дъното на килера подаръка от полицая Хюго Линдгрен — чисто новата яркочервена шапка с емблемата на „Маями Хийт“ . Накрая се измъкнах все така незабелязано през противопожарния изход.

До изгрева все още оставаше цял час. Преминавайки по Бруклинския мост, смъкнах прозореца на колата и захвърлих в мътните води на Ийст Ривър пистолета на Майкъл Уокър, купен може би за около сто долара.

През останалия път до дома си тананиках песента „Изгрев“ на Нора Джоунс. Колко тъжно събитие сполетя Уокър! Но всъщност какво чувствах. Nada. Което на испански ще рече: нищо .

Накрая започнах да гледам на цялото това бездействие като на някакво зловещо затишие пред буря.

На следващия работен ден бях в кабинета си. Смачках на топка лист от хартията за принтера, облегнах се ядно назад в креслото си от 59 долара и я метнах със замах. Книжната топка се удари в скосения таван към втория етаж на мезонета, където се помещаваше мансардният ми кабинет (650 долара наем на месец), отблъсна се от бежовия метален шкаф (39 долара), претърколи се по края на работната ми маса (109 долара), за да падне накрая с лекота в бялото пластмасово кошче за отпадъци (6 долара).

Цялата тази подбрана с вкус мебелировка бях набавил от IKEA 14 14 Световноизвестна шведска мебелна компания (IKEA = Ingvar Kamprad Elmtaryd Agunaryd). — Б.пр. . А този успешен удар право в коша повторих единадесет пъти. И всички бяха постижение за тази сутрин.

За да придобиете поне някаква смътна представа за главоломния ход на моята адвокатска кариера, длъжен съм да ви се похваля, че това съвсем не бе най-доброто ми постижение. Неведнъж бях отбелязвал по петдесетина поредни попадения в кошчето за отпадъци. А в един чудесен следобед, когато наистина се оказах в прекрасна форма, реализирах осемдесет и осем попадения. Това бе рекорд, за който подозирам, че ще се помни докато не ми свърши хартията за смачкване или времето, с което можех да разполагам изцяло по мое усмотрение.

След като от две години бях едноличен собственик и единствен служител на почтената адвокатска кантора „Том Дънлеви Инкорпорейтид“, с главна квартира, помещаваща се в една очарователна дървена къщурка над „Манток Букс“, моите умения по мятане на хартиени топки определено достигнаха световна класа. Но същевременно нито за миг не забравях колко бе тъжно подобно състояние за един добре образован тридесет и две годишен мъж. А след посещението при бабата на Данте и особено след като узнах какво бе преживяла тя, се чувствах още по-зле, отколкото преди едно денонощие.