Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

След като обиколих два пъти и четирите съседни улици, паркирах веднъж, а после още веднъж малко по-нататък, през десетина коли от по-близкия вход на спортния център. Спрях точно срещу пицарията „Кармине“ на отсрещния тротоар. Така можех да се преструвам, че просто съм се отбил, за да изпия една пепси-кола с резенче кейк, какъвто навик имаха членовете на местните гангстерски банди.

Доскоро си въобразявах, че тези клубове за аматьорски бокс са отчайващо запуснати. И че приличат на онези в черно-белите гангстерски филми на Кагни Джеймс от четиридесетте години, които изобилстваха с престрелки. Само че в наши дни яките момчета не се млатят безмилостно, а усъвършенстват боксьорските си умения в клубове като този. Вероятно за да могат, когато решат, да те убият само с един удар.

Мястото изглеждаше изцяло обновено и доста елегантно, а влизащите и излизащите имаха съвсем приличен вид. Мнозина от тях крачеха с наперена походка.

Ако не друго, то упоритото блъскане с юмруци по боксовите круши би трябвало да им помага да се справят със стреса. А тъкмо сега Майкъл Уокър сигурно беше сериозно стресиран, след като бе обявен за издирване в бюлетините на полицията от петнадесет щата. Беше заподозрян в извършването на тройно убийство.

Докато Уокър се потеше вътре, аз обгорих със запалката си края на пурата „Грейклиф Робусто“, която бях купил от автомата за продажби в Ийст Хамптън. Успях да я запаля подобаващо. Ухаеше чудесно, дори нежно, а огънчето блещукаше като в картинка от някоя приказка.

За беля в следващия миг Уокър се изниза през задната врата. Беше в сив суичър с качулка, преметнал един голям спортен сак през костеливото си рамо. За жалост бях успял да дръпна само три пъти от прекрасната си скъпа пура.

Кофти работа! Ако я угася, за да я запазя за после, вече нямаше да мога да се наслаждавам на чудесния й аромат. Ако пък не я угася, надали щях да изпитам насладата, която имах предвид, изръсвайки се с цели петнадесет долара за кутията с пури.

Затова взех едно от онези решения, които винаги са мъчителни, но пък в крайна сметка ми помагат да печеля солидните си възнаграждения: дръпнах капака на покрива на колата и внимателно оставих пурата в пепелника. Едва тогава последвах Уокър надолу по улица „Фултън“.

Изостанал предвидливо на половин пресечка зад него, аз го видях как забързано зави наляво. Точно когато свърнах зад ъгъла, го забелязах да се оглежда напрегнато, преди да се шмугне във входа на една шестетажна жилищна сграда. Тя се намираше по средата между двете съседни улици. Само след минута лампите светнаха и сянката му се появи зад завесите на ъгловия апартамент на четвъртия стаж.

Бях заловил беглеца…

Късметлия като мен заслужаваше да си допуши на спокойствие скъпата пура!

Върнах се при „Голямото черно чудовище“ и заварих бавно догарящата ми пура „Грейклиф“ така, както я бях оставил. Измъкнах от жабката един компактдиск с музиката на Ерик Би и Раким, след което поех към моста „Уилямсбърг“.

В осем вечерта всички трасета, водещи към Манхатън, обикновено бяха задръстени от коли, затова се добрах до Чайнатаун чак след двадесет минути. Тъкмо колкото да си доизпуша пурата. Така става, когато човек трябва да убие времето. Или когато настане време да убиеш някого. Време за убиване , както се казва.

Толкова много дребни на ръст хорица се щураха из претъпканите тротоари с някаква неподозирана, бясна енергия! Всичко това винаги ме е озадачавало, напомняйки ми за филми като „Сайгон“, „Апокалипсис сега“ и „Ловецът на елени“.

Този път извадих късмет с паркирането, защото намерих достатъчно място за „Голямото черно чудовище“. Това е истинско чудо в този пренаселен квартал. Така за мен се откри възможността да се помотая малко из съседните заведения. Набързо се справих с две чинии китайска храна, сладникава и леко вкисната за моя вкус, която преглътнах с две бири, също сладникави и леко вкиснати.

След самотната си вечеря се поразтъпках още малко наоколо, колкото да убия времето, след което подкарах джипа към по-слабо осветения и много по-тих квартал Трайбека.

Паркирах на Франклин авеню, качих се до квартирата си по задната стълба и се изпънах доволен върху моя дунапренов матрак.

Прозорците ми, затъмнени с плътни завеси, са доста поостарели и не се затварят, така че ми осигуряват естествена вентилация. За мен тези условия са прекрасни за сън, затова се събудих чак в три и половина през нощта. Усетих, че съм се успал, по тревожното блъскане на сърцето си. Разтрих очи и надникнах към улицата. Дълго фокусирах, докато проумея, че онези чевръсто прибягващи дребни сенки долу по паважа всъщност са плъхове. Това ли е имал предвид Франк, когато пееше, че този град никога не спи 13 13 Има се предвид Франк Синатра и прочутата му песен „Ню Йорк, Ню Йорк“. — Б.пр. ?