Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

В този свеж, ярък слънчев ден най-просторната плажна зона в цялата Северна Америка бе съвършено пуста.

Да тичаш по коравия мокър пясък на половин метър от вълните, не е по-трудно, отколкото да бягаш по пистата на гимназиалното игрище. Но като че ли, за да се измъчвам повече, нарочно избрах сухия пясък по-нагоре по плажа, където затъваш на всяка крачка.

След пет минути всичко, принадлежащо към тялото ми, започна да ме боли — крака, бели дробове, гръб, глава. Но на инат ускорих темпото.

След още пет минути, докато потта обилно се лееше от лицето ми, вече можех да доловя мириса на погълнатото снощи уиски. Малко по-късно махмурлукът ми почти изчезна.

Следобед с Уинго още се възстановявахме от тежкото физическо натоварване — аз на дивана, кучето в краката ми, когато ни сепна почукване на предната врата. Беше към четири часа, навън все още бе светло. На чакълестата алея за коли видях паркиран черен седан.

На прага се появи младият Ван Бърън — детективът, който снощи на плажа ръководеше разследването.

Наскоро навършил тридесет години, той стана детектив в началото на това лято. Завидно постижение, като се има предвид възрастта му. Пререди половин дузина наистина достойни ченгета, с доста по-внушителен стаж от неговия, включително и Белнап. А това, естествено, не му създаде никакви приятели в участъка.

— Том, излишно е да ти обяснявам защо съм тук — започна детективът.

— Изненадам съм, че толкова се забави.

Грабнах една бира, все още обезводнен от тичането. Предложих и на него, колкото само да чуя категоричното му „не“.

— Защо не поседнем отвън, докато още е светло? — рекох. А сетне — дали заради яростта, с която отхвърли първоначалната ми оферта, или пък понеже по природа съм си гадняр — повторих поканата: — Сигурен ли си, че не искаш една бира? Вече е почти пет часът.

Ван Бърън не ми обърна внимание. Вместо това измъкна един чисто нов оранжев бележник. Сигурно го бе купил от книжарницата в Манток специално за случая.

— Том, хората говорят, че си свършил добра работа, като си убедил вчера онзи хлапак да прибере пистолета. Но ме смущава защо не си уведомил полицията.

Мога да се закълна, че Ван Бърън не очакваше да му отговоря. Просто искаше да ми напомни, че и той може да бъде предизвикателен.

— Очевидно трябваше да го сторя, но мога да потвърдя, че хлапето не възнамеряваше да го използва.

— Аз обаче чух друго.

— Но пък аз бях доста по-близо. Повярвай ми, той бе по-изплашен даже и от Фейф.

— Знаеш ли какъв е бил този пистолет?

— Не разбирам от оръжие, Барни.

— Можеш ли да го опишеш? — заинтересува се детективът.

— Въобще не го погледнах. Всъщност не ме интересуваше. Опитах се да се преструвам, че аз и Уокър само си говорим. Много по-лесно се получава, ако не обръщаш внимание на оръжието — обясних аз.

— Известна ли ти е някаква причина, поради която Майкъл Уокър или Данте Хейливил да са искали да убият Фейфър, Уалко или Рочи?

— Не. Няма такава.

— Защо твърдиш така, Том?

— Та те едва се познаваха.

Младият детектив присви устни и поклати глава:

— Никой не ги е виждал след убийството.

— Така ли? — учудих се аз.

— Освен това имаме основание да предполагаме, че Данте и Уокър са били тази нощ на местопрестъплението.

Тази вест ми дойде в повече, но отново възразих:

— Та това е безсмислено! Няма как да са се върнали там след всичко, което се случи следобед.

— Не, ако са умни — заяви Ван Бърън. — Но, Том, тези момчета не преливат от интелект! Нищо чудно да се окажат убийци.

Брей, какво ставаше днес! Половин час след като Ван Бърън напусна дома ми, с малкия си оранжев бележник в ръка, Уинго отново се разлая тревожно. Пак си имахме компания…

Когато погледнах през прозореца към външната врата, видях само едни огромни яки плещи, което не можеше да означава нещо друго, освен че Кларънс ми е дошъл на гости. А това не бе повод за радост.

Кларънс, който караше такси в града и допълнително работеше като чистач в едно училище, бе мой близък приятел още отпреди петнадесет години, когато бяхме заедно в гимназията „Сейнт Джон“. Но тъй като всеки таксиметров шофьор в Хамптън разполага с толкова много свободно време, колкото и всеки адвокат в Манток, Кларънс редовно ме посещаваше по два-три пъти седмично. Освен това, високият сто деветдесет и седем сантиметра мъж беше братовчед на Данте. Тъй че хич не бе трудно да отгатна защо бе дошъл днес, още повече че лицето му бе необичайно загрижено. Изражението му не вещаеше нищо добро.