Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Обърнах се. Беше Том.

Веднага щом го зърнах, разбрах, че той е по-опасен за мен от всеобщото нещастие. Оставаше ми едничката надежда — Мери Катрин да ме брани от него.

Преди да успея да кажа нещо, той ме прегърна неуверено, но аз не помръднах.

— Ужасно е, Кейт — промълви Том.

Изглеждаше ужасно, сякаш не бе спал от няколко денонощия.

— Ужасно е. — Това бе всичко, което успях да отроня. Том не заслужаваше повече. Преди десет години разкъса сърцето ми на късчета, при това, без да се трогне особено. Докато бяхме заедно, до мен достигна слух, че ми изневерява по среднощни купони. Не повярвах, но накрая разбрах, че съм сгрешила.

— Радвам се да те видя, Кейт — продължи той.

— Спести ми любезностите си, Том — прекъснах го хладно аз.

Видях как лицето му помръкна. Почувствах се зле. Света Богородице, какво ми ставаше? След онези пет години, през които бяхме заедно, той скъса с мен само с един телефонен разговор, а сега аз съм тази, която се чувства неудобно.

Всичко беше толкова налудничаво, че ми идеше да избягам на улицата и да се разкрещя като луда.

Разбира се, не го направих. Добро момиче като Кейт Костело никога не постъпва така. Останах там, с объркано изражение на лицето си, сякаш двамата си разменяхме шеги и любезности. Той най-после се обърна и си тръгна.

Тогава си поех дълбоко дъх, за да се окопитя. Мислено си повтарях, че трябва да се стегна и да изчакам да ми дойде редът, за да промълвя няколко съболезнователни слова пред хиляди пъти по-злочестата от мен Мери Уалко.

Имаше нещо странно и смущаващо в онзи миг: сякаш чувах как хората около мен, докато чакаха реда си да се доберат до Мери Уалко, повтаряха едно и също: Все някой трябва да принуди онези копелета да си платят за стореното.

Поднесох на майката на Уалко оскъдната утеха, която можех да й предложа, след което огледах стаята, търсейки едно червенокосо момиченце в рокличка от черно кадифе.

Намерих Мери Катрин в ъгъла, още залепена за полата на майка си. После видях и моя мил приятел Маклин Мълин, придружаван от симпатичния си внук Джак, облегнати на импровизирания бар. Джак, адвокат като мен, се махна от там, щом видя, че се приближавам към него. Чудесно. Бях се приготвила да го поздравя за женитбата, но нищо…

Мак отпиваше от чашата с уиски и се облягаше тежко на бастуна си, но когато се прегърнахме, усетих, че прегръдката му бе топла и енергична както винаги.

— Надявах се да те видя в по-спокойна обстановка, Кейт — рече той, когато най-после се отдръпнахме един от друг.

— За бога, Маклин, кажи ми нещо весело.

— Тъкмо се канех да те помоля за същото, скъпо момиче. Но трима младежи са мъртви — трагично, безсмислено и загадъчно. Къде се беше скрила толкова време? Научих за многобройните ти успехи, но исках лично да те поздравя и да вдигна тост за теб. Всъщност щеше ми се да те набия! Защо, за бога, се изгуби така?

— Ако трябва да ти поднеса стандартното обяснение, ще се наложи да спомена за дългите часове работа, посещения при родителите ми в Сарасота, особено след като братята ми се пръснаха на всички посоки. Но всъщност сърцераздирателната истина се свежда до простия факт, че не исках да се срещна с Том Дънлеви. Което, между впрочем, току-що се случи.

— Истината винаги е сърцераздирателна. Затова бягаме от нея като от чума. Но след като си толкова разстроена от ненадейната си среща с Дънлеви, защо не се върнеш тук и да изхвърлим малкия негодник от бизнеса? Не че той върти в момента кой знае какъв бизнес. Напоследък дочух, че годишно имал не повече от стотина часа адвокатска работа.

— Защо не мога да го забравя и да продължа нататък? Минаха почти десет години.

— Да забравиш, да продължиш нататък? Кейт Костело, спомни си, че си ирландка!

— Маклин, караш ме да се смея — промърморих аз.

Точно тогава Мери Катрин прекоси с клатушкане стаята и се свря до краката ми.

— Като оставим шегата настрана, Мак, Манток наистина е сериозен проблем за мен. Двама от моите най-обични хора на света са тук: единият е само на година и половина, а другият — на осемдесет и четири.

— Но, Кейт, ние двамата можем да бъдем страхотен екип. Този тъп бастун не е за нищо друго, освен да придава малко сълзлива атмосфера.

На следващия ден поех към плажа. Както винаги, моят четирикрак личен треньор Уинго ме следваше по петите. Беше първият понеделник след Деня на труда — неофициалното начало на края на лятото. То беше запазено само за кореняците, след като повечето от непоносимите нюйоркчани си бяха заминали.