Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

— Току-що ми позвъни — започна Кларънс. — Момчето е така изплашено, че си е изкарало акъла. Втълпило си е, че ще го убият.

— Кой иска да го убие? — настръхнах.

— И той не знае. Не е сигурен кой или кои го преследват.

Извадих две бири от хладилника и Кларънс взе едната.

— Но защо, по дяволите, се крие! — ядосах се аз. — Тук преди малко беше Ван Бърън. Каза ми, че Данте и Уокър изчезнали безследно. Работата отива на зле.

— Да, така е, Том — въздъхна таксиджията.

Седнахме на столовете край плота в кухнята, защото навън слънцето вече залязваше.

— На всичкото отгоре Ван Бърън ми спомена, че Данте и Уокър вечерта са били на местопрестъплението.

— Има ли свидетели? — заинтересува се Кларънс.

— Нищо повече не ми каза. Достатъчно е хитър, за да не се издаде. Но защо, по дяволите, им е притрябвало на Данте и Уокър да се връщат там след всичко, което се случи преди това! — не проумявах аз.

— Данте ми довери, че всичко може да обясни. Но сега с теб първо трябва да го убедим да се престраши. Ето защо дойдох тук. Той те уважава, Том. Ти трябва да поговориш с него. Данте ще се вслуша в думите ти. — Кларънс ме изгледа напрегнато, но тъй като не отвърнах нищо, повтори настоятелно: — Моля те, Том. Никога досега не съм искал услуга от теб.

— Той обясни ли ти къде се намира? — намръщих се.

Кларънс поклати глава и още по-силно сбърчи вежди.

— Дори телефонния номер не ми даде.

— Какво тогава искаш да сторя, Кларънс? — разперих ръце аз. — Да чакам тук с надеждата отново да се обади ли?

— Той рече, че първо трябва да поговорим с баба му. Ако Мари одобряла, щял да ни позвъни.

Още тогава ме обзе предчувствието, че всичко отива на зле и че се задават ужасни събития, в които не бива да се замесвам. Но въпреки това тръгнах с Кларънс.

Настанихме се в неговия просторен жълт буик комби и поехме на запад през Амагенсет и Ийст Хамптън. Малко преди да стигнем до центъра на Бриджхамптън, отбихме надясно покрай паметника и продължихме на север по Сто и четиринадесета улица.

Ако продължиш да шофираш достатъчно дълго по нея, накрая тя се превръща в извънградско шосе, което ще те изведе до пристанището Сег Харбър. Но дотам няма как да се избегне унилата гледка на свърталищата на бедняците от Хамптън. Нарича се Кингс Хайуей , но много често го назовават Блек Хамптън . Там е възможно в един момент да пътувате покрай имения за милиони долари, а в следващия миг да видите от двете страни на шосето само очукани каравани и окаяни бараки, отвред заобиколени с ръждясали стари коли.

Данте и баба му живееха край черния път, водещ към градското сметище. Приближихме към нейната каравана. Жената, която излезе да ни посрещне пред стъпалата, имаше същите скули и живи кафяви очи като Данте. Но дори помен нямаше от неговия висок ръст. Всъщност тя бе толкова ниска и набита, колкото Данте беше висок и слаб.

— Не стойте навън, че е студено — подкани ни Мари.

Всекидневната в караваната тънеше в полумрак, цялата атмосфера вътре се оказа доста неприветлива. Само слабата лампа върху масичката хвърляше оскъдна светлина. Царуващото тук тихо отчаяние бе така доловимо, сякаш можеше да се напипа с ръка. Трудно бе да си представя как Данте и баба му преживяваха в тази мизерна обстановка.

— Дошли сме, за да помогнем — започна Кларънс. — Но първо трябва да убедим братовчед ми да се предаде на полицията.

— Дошъл си да помогнеш, казваш? И как ще стане това? Данте и Майкъл нямат нищо общо с тези престъпления — убедено рече Мари. — Нищо! Данте е съвсем наясно с шанса, който му се разкри, и ще спечели, каквото и да му коства това.

— Знам… — кимна Кларънс. В гласа му се прокрадна искрена загриженост. — Но онези от полицията не вярват. Затова колкото по-дълго се крие, толкова по-усърдно ще го издирват.

— Моя внук може да го приемат в Ен Би Ей — гордо заяви Мари, сякаш не беше проумяла нищо от думите на Кларънс. — Този дом по едно време беше препълнен с разни навлеци, до един лешояди, които непрекъснато размахваха под носа му някакви книжа за парите и автомобилите, които Данте можел да спечели от тях. Но внукът ми ги натири всичките! Сетне сподели с мен, че искал веднага след постъпването си в професионалната лига да ми купи нова къща и нова кола. Аз пък го попитах какво толкоз й е лошото на тази? Че и на автомобила какво пък не му харесва? Такива подаръци хич не са ми притрябвали.

Мари ни изгледа сърдито. Очевидно за нея мизерната каравана си оставаше истински дом, неопетнен от големите пари. Цялата обстановка вътре говореше за отчаяните й усилия да изгради някакво подобие на стабилност и уют, типични за средната класа. На стената зад Мари едва се виждаше избеляла фотография на Данте, по-големия му брат и родителите им, издокарани в празничните си дрехи, чинно подредени пред фасадата на баптистката мемориална църква в Ривърхед. На тази снимка Данте изглеждаше около десетгодишен. Кларънс ми беше разказал, че точно по онова време бащата на Данте бил смъртоносно пронизан с нож при една улична свада, а майка му за пръв път попаднала в затвора. Знаех също, че брат му — за когото мнозина допускаха, че е притежавал не по-малки възможности да се прочуе като професионален баскетболист — бе изкарал две години в един поправителен дом в някакво затънтено градче от северните области на щата.