Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Ето как се разделихме с Кейт. А после се разделихме и с баскетбола. Раз-два и готово!

Така се стигна до въпроса, който си задавам вече десет години: как, по дяволите, да успея да си я върна, но вече без да разчитам на спорта?

Доколкото си спомням, единственото погребение, на което досега съм присъствала — преди тази ужасна сутрин в началото на септември — беше това на Уендъл Тейлър. Уендъл беше едър като мечок, но безкрайно симпатичен. Свиреше на бас китара към местната рок група „Да спасим китовете“, която тогава се представяше много добре и момчетата тъкмо се канеха да започнат първото си турне в Ню Ингланд.

Трагедията се случи преди две години, в навечерието на Деня на благодарността 7 7 В САЩ се празнува през последния четвъртък на ноември, в чест на първите заселници от Англия в Масачузетс (за разлика от Великобритания, където го отбелязват на втория понеделник през октомври, като приключване на работата на полето). — Б.пр. . Уендъл се прибирал с микробуса си от някакво благотворително шоу в Провидънс. Преуморен, задрямал на волана, и то тъкмо когато до дома му оставали само някакви си дванадесетина километра. Сетне връхлетял върху онзи стълб с телефонните проводници, който се оказал единственият неподвижен обект в радиус от двеста метра. По-късно на санитарите от спешната пътна помощ им бяха необходими цели деветдесет минути, за да измъкнат тялото му от микробуса.

Този Уендъл беше толкова свястно момче и така се вълнуваше дали ще може да се прехранва с музиката си, че цялата история бе невероятно тъжна. Въпреки това на погребението му неговите приятели — някои от които още от детската градина, разказаха много забавни и едновременно тъжни истории, та накараха хората да се почувстват по-добре.

Докато на погребението на Рочи, Фейфър и Уалко беше ужасно. Опяха ги в ниската църква откъм източния край на града.

Вместо сълзи, донасящи облекчение, имаше само едва стаен гняв, насочен най-вече към подозрителното отсъствие на собственика на имението, където бяха станали убийствата. В неделната сутрин в църквата и около нея се бяха струпали към хиляда души, от които един не се съмняваше, че Рочи, Фейфър и Уалко бяха загинали заради суетата на една кинозвезда.

Аз знаех обаче, че не беше толкова просто за обяснение. От това, което подочух, се оказваше, че Рочи, Фейфър и Уалко през цялото лято посещавали двора на имението и се забавлявали там както всички останали. По въпреки това нямаше да е зле Т. Смити Уилсън да се беше появил, за да им отдаде последна почит?

През тази сутрин се стигна и до една разтърсваща, но много грозна сцена. Преди да започне службата, по-малкият брат на Уалко забеляза някакъв фоторепортер на отсрещната страна на улицата. Оказа се, че журналистите от „Дейли Нюз“ не възприемали господин Т. Смити Уилсън толкова враждебно колкото нас. Решили, че все пак съществувал някакъв шанс да се появи на церемонията, и затова изпратили един от своите хора с фотоапарат с внушителен телеобектив.

Братът на Уалко и неговите приятели натрошиха на парченца фотоапарата и щеше да стане още по-зле, ако не се бяха намесили полицаите.

Но тази ужасна сцена, както по-късно го осъзнах, е била една зловеща поличба.

След погребението стана още по-зле.

„Това вече не е моят свят“, мислех си аз. Щеше ми се да избягам от къщата на Уалко, но не събрах достатъчно смелост.

Опашката от съседите, чакащи реда си да изкажат съболезнованията си на Мери и Ричард Уалко, започваше от библиотеката във всекидневната и се извиваше като гигантска змия покрай стените на трите спални, за да се провре през входната врата и да се проточи още нататък по коридора. За утеха стисках здраво малката ръка на Мери Катрин, докато си пробивах път през множеството от опечалените — застинали неподвижно, сякаш килимите бяха осеяни с пехотни мини.

През цялата сутрин нито за миг не изпуснах ръчичката на племенницата си, като че ли тя беше единственото ми спасение.

Но Мери Катрин, която, слава богу, нямаше понятие докъде може да стигне човешкото нещастие, за нищо на света не пожела да стои мирно до мен и непрекъснато се освобождаваше от хватката ми, за да хукне из стаята. Накрая се изтощи и натъжено се притисна към майка си.

Но щом отново побягна нанякъде, всичко мрачно и потискащо отново запълни пространството, което тя бе освободила.

Облегнах се на стената с жълтите тапети, докато чаках реда си. Мечтаех си колко хубаво би било, ако бях невидима. Така и не развих това умение, въпреки че от години се стараех да го придобия. После някой ме стресна, като ме докосна по рамото.