Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Може и да си въобразявах, но дори кучето ме гледаше разочаровано.

— Хайде, Уинго, не ме зяпай укорително, бъди приятел — повтарях му аз, ала нищо не можех да променя.

Още не бях престанал да мисля за Мари, когато телефонът ме сепна и ме измъкна от обзелото ме униние. Но за да си придам малко важност, го оставих да иззвъни два пъти.

Не се обаждаше Данте.

Обаждаше се Питър Лемпке, мой стар приятел. Току-що одобрил една оферта за неговия имот на хълма Хитер и сега искаше да узнае дали ще мога да уредя всичките подробности по тази сделка.

— Затънал съм до шия в работа, Питър, но за приятел като теб все ще мога да отделя време. Още сега ще се обадя на моята брокерка и ще й възложа да разпрати договорите. Впрочем, поздравления!

Тази задача може и да не изглеждаше кой знае какво предизвикателство, но поне щеше да ми осигури най-малко два или даже три часа добре заплатена юридическа дейност. Затова без никакво отлагане набрах номера на брокерката — Филис Шесел, друга стара приятелка. Оставих й съобщение и след като по този начин си подсигурих изплащането на наема за още един-два месеца, нямаше основание да бъда недоволен от днешния ден.

Дори не изпробвах мерника си с дванадесетия удар, а просто пуснах смачканата на топка хартия в кошчето.

Вече бях поел към вратата с ключа в ръка, когато телефонът отново ме сепна. Върнах се и вдигнах слушалката.

— Том — произнесе един плътен глас от другия край на линията. — Обажда се Данте.

Три часа по-късно вече бях в Ню Йорк, заедно с Кларънс. Трябва да призная, че всичко наоколо ми се струваше като в сюрреалистична картина.

Отключиха се двете ключалки, верижката се изплъзна и рамката на вратата на апартамент 3А на номер 26 на Клинтън стрийт се запълни от внушителните очертания на Данте Хейливил. Той ни призна, че повече от седмица не бил напускал апартамента. Дори не открехвал прозорците, нито повдигал транспарантите. Това със сигурност бе така, защото още от прага се долавяше миризмата на пот и страх, примесени с дъх на мазна китайска храна.

— Умирам от глад — бяха първите му думи. — Преди три дни момчето от фирмата ме изгледа някак по-особено и оттогава се страхувам да му давам нови поръчки. И без това вече му дължа дванадесет долара.

— Добре стана, че по пътя се отбихме в една пицария — рекох аз. И оставих на масата пред него едната от трите големи кутии за пица, които измъкнах от сака.

Данте се настани върху ниския тъмночервен диван, заедно с Кларънс. Над раменете им висеше плакат, който трябваше да има поне четиридесетина години — от него ме гледаше Мик Джагър. Не бих казал, че одобрявах решението на Данте да се крие в тази бърлога. Този стар емигрантски квартал бе населен предимно с млади бохеми от бялата раса, половината от които плащаха наемите с парите на своите родители. Така че полицията надали би заподозряла, че тъкмо тук ще се укрива един чернокож тийнейджър. Апартаментът, според обяснението на Данте, принадлежал на по-голямата сестра на един младеж, с когото се запознали това лято в спортния лагер.

Данте заръфа парчето пица с вълчи апетит, като от време на време се спираше само колкото да изрече:

— Аз и Майкъл бяхме там в онази нощ. Искам да кажа, че бяхме заедно — добави той, като погълна още една хапка и отпи продължително от своята кока-кола. — Бяхме само на десетина метра. Дори може би още по-близо. Трудно ми е да говоря за това.

— Какво се опитваш да ни кажеш, Данте? Че си видял как са били простреляни Фейфър, Уалко и Рочи? Да не би да твърдиш, че си свидетел на тройното убийство? — възкликнах аз.

Данте престана да дъвче и ме изгледа право в очите. Не бях сигурен дали изглеждаше гневен или по-скоро наранен.

— Не, не видях как стана — поклати глава той. — Аз и Майкъл се бяхме скрили в храстите, но ясно чувах всичките гласове и шумове, така както те чувам теб сега. Първо някой заповяда: „На колене, псета!“. После дочух, че Фейфър попита: „Ама какво става тук?“. Стори ми се, че го каза приятелски, като че ли всичко бе някаква шега. Малко след това обаче се усети, че работата е съвсем сериозна, и тримата го удариха на хленчене и молба да ги пуснат. И така продължи до последния изстрел. Никога няма да забравя тази сцена. Още чувам стоновете им, когато започнаха да се молят да им пощадят живота.

— Данте, защо не се прибра у дома си в онази нощ? — попитах го аз. — След онова, което се случи следобеда, за мен поне никакъв смисъл не е имало да се връщаш там. — „Нито пък за полицията“, помислих си, но не посмях да го добавя.