Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

— Какъв срам! — прошепна Мари, говорейки на себе си. — Всичко е толкова несправедливо.

Системата действаше с брутална ефективност. Всяко дело се гледаше за не повече от десетина минути, но на нас ни се наложи да изчакаме цели два часа, преди да чуем как един бездушен глас обяви:

— Окръг Съфолк от щата Ню Йорк срещу Данте Хейливил.

Сега бе ред на Мари и Кларънс да затаят дъх от вълнение.

Също като предишните задържани, Данте се появи с белезници на китките и с ярък оранжев комбинезон, който беше с много по-къси ръкави и крачоли, отколкото се изискваше за неговия доста висок ръст.

Охраняващите полицаи подкараха Данте към правоъгълната маса пред съдията. Там вече го очакваше неговият служебно назначен защитник — висок, попрегърбен мъж, към шестдесетте, с големи очила с рогови рамки. Заслугата за избора на този защитник се падаше най-вече на Мари. Тя знаеше , че внукът й е невинен, и го бе посъветвала да се възползва от тази привилегия, която му предоставяше съдът. От мен не искаха на всяка цена да дам съгласието си. Все пак се явих тук, за да бъда на разположение с безплатните си съвети. Ако някой поиска това от мен.

— Данте Хейливил е обвинен в три броя убийства първа степен.

В залата се разнесе приглушен, но напрегнат шепот. Удивлението на присъстващите постепенно пропълзя по всичките редици от столове.

— Защитата пледира невинен по всичките три обвинения. Ваша чест — заяви служебният адвокат на Данте. — И с оглед постановяването на присъдата ние настояваме почитаемият съд да има предвид, че пред нас е изправен един младеж, който сам, по своя воля, напълно доброволно, се е предал на полицията в града. Освен това Хейливил никога не е бил осъждан за криминални прояви и винаги е спазвал стриктно нормите за поведение в обществото. Поради тези причини, Ваша чест, рискът при моя довереник от укриване от правосъдието е пренебрежимо малък, дори напълно незначителен. Настояваме тази присъда да бъде съобразена с изключително скромния доход на семейството на задържания субект.

Защитникът на Данте седна и тогава скочи от своя стол обвинителят, много по-енергичен от своя противник. Той беше приблизително на моята възраст и с късата си коса и евтиния си костюм ми напомняше за половината от хлапетата, с които се сблъсках, когато постъпих в юридическия факултет.

— Позицията на щата е точно противоположна, Ваша чест. Трима млади мъже са били вързани и екзекутирани най-хладнокръвно. Заради характера на това престъпление и заради суровото наказание, което заслужава обвиняемият, а както и с оглед на факта, че преди да се предаде на властите той се укривал в продължение на няколко дни, ние вярваме, че при него рискът отново да се укрие, е значителен .

Съдията, толкова внушителен в черната си тога, прецени достойнствата на доводите на двете страни всичко на всичко само за някакви си тридесет секунди.

— Съдът постановява гаранция за задържания в размер на шест милиона долара. По два милиона долара за всяка от жертвите.

Като се прибави времето за пледоариите, целият съдебен процес отне толкова време, колкото стига на човек да паркира колата си пред някое от крайпътните заведения на Макдоналдс, да спусне прозореца и да си даде поръчката на гишето до асфалтираната алея. В залата още не бе заглъхнало ехото от гласа на съдията Барейро, когато се появиха двама полицаи, за да поведат Данте към страничната врата.

— Той е невинен — прошепна застаналата до мен Мари. — Данте през целия си живот не е навредил никому.

Днес, в понеделник сутринта, единственият ми познат, който имаше основания да бъде доста доволен от себе си, бе моят приятел Лен Левит, фоторепортерът от Асошиейтед Прес. През уикенда среднощната снимка на Лен с Данте и баба му в близък кадър се появи на челните страници на „Поуст“, „Дейли Нюз“ и „Нюздей“. Единствено в „Нюздей“ едва се споменаваше за моята второстепенна роля в неговото завидно журналистическо постижение. Все пак не бе толкова лошо — можех да се възползвам от чудесния шанс отново да се укрия в моя изпитан и удобен начин на живот, макар да не бе кой знае колко вдъхновяващ.

Сега единственото, за което имах възможност да се заловя, бе уреждането на проблема с недвижимата собственост на моя отколешен приятел Питър Лемпке. Паркирах пред офиса си в осем и четвърт сутринта. Също както всяка друга делнична утрин през последните три години, оставих Уинго на предната седалка, преди да вляза в сладкарницата в Манток за чаша кафе и една-две пасти, които всички наричахме „датски“.