Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

В ръцете му видях купчина от някакви пакети, приличащи на кутиите за доставки на пица.

— Ще ги нося в другото студио — обясни ми той, докато забързано се насочи към външната врата. — Хайде, да тръгваме! По пътя ще поговорим.

В маршрутното такси Мани Родригес започна да ми описва перипетиите на живота си:

— Роден съм в Хавана — започна той. — Баща ми беше лекар. Доста добър, което в Куба означава, че печелеше към стотина долара месечно. Една сутрин, след обилна закуска, седнах в една триметрова рибарска лодка, отблъснах я от кея и потеглих. След двадесетина часа едва не се удавих, докато плавах към едно място на брега, на осемдесет километра южно от Маями. Носех на ръката си този часовник. Бях се заканил — ако ще се мре, по-добре да е в Щатите!

След три години Мани се видял принуден да се прости с мечтата си да стане кубинският Еминем.

— Аз съм голям загубеняк, но най-лошото е, че и другите го знаят — побърза да се охарактеризира той.

Подозирах, че ми губеше времето с тези приказки, понеже се притесняваше защо го търся. Затова побързах да му обясня целта на посещението ми. Щом стигнахме до Западна двадесет и първа улица пред кметството на Челси, той остави кутиите със записите в другото студио. То също се помещаваше в тесен апартамент в една от близките сгради.

— Няма да върша това дълго — обясни ми Мани.

Предложих да му взема нещо за обяд, докато го чакам в ресторанта „Емпайър Дайнър“ на ъгъла с Трето авеню. Седнах на маса с черна лакировка, с изглед към авенюто.

— И така, каква ти беше фирмата? — запита Мани, след като пристигна по-късно и даде поръчката си.

— Не съм от фирма, Мани. Аз съм адвокат и представлявам в съда Данте Хейливил. Той е обвинен несправедливо в убийството на онези трима младежи край имението на Т. Смити Уилсън в Ийст Хамптън. Знам, че си бил там в онази нощ. Надявам се да ми съобщиш нещо, което може да помогне на Данте да се размине със смъртната присъда.

Може би Мани остана силно разочарован от това, че не съм търсач на млади музикални таланти, опитващ се да сключи с него някаква страхотна сделка, но поне не го показа. Само ме измери с преценяващ поглед, сякаш се двоумеше какво точно от видяното в онази нощ да сподели с мен.

— Ти си баскетболист! — ненадейно възкликна той. — Виждал съм те. Беше от професионалистите.

— Точно така. Но само за десетина минути — усмихнах се горчиво.

— Имаш ли касетофон, за да запишеш разговора? — полюбопитства Мани.

— Не, но си нося бележника. Ще запиша внимателно всичко, което ще ми разкажеш.

— Добре — съгласи се той. — Но първо трябва да се отбия до тоалетната. А после може да ти опиша цялата история, така че да се опитаме да помогнем на онзи висок чернокож младеж.

Отворих бележника си и на бърза ръка скицирах най-важните си въпроси, които исках да му задам. „Стой спокоен, казах си аз, и го изслушай внимателно.“

Бях зает да преглеждам записките си, докато чаках Мани, когато келнерът донесе поръчката. Обърнах се и погледнах към тоалетната — вратата й зееше широко отворена.

Моментално скочих от стола си и изтърчах на тротоара като ужилен.

Тъкмо навреме, за да видя как Мани Родригес се качваше в спрялото такси, което след секунди пое с пълна газ по Трето авеню. Хлапакът се извърна и на раздяла мило ми размаха среден пръст през задното стъкло.

Откъм залива в Ийст Хамптън има един малък каменист плаж, където всяка неделя следобед се събираха доминиканци, еквадорци и костариканци, за да играят волейбол. През цялата седмица, в продължение на седемдесет работни часа, те подстригват тревата по моравите пред къщите, подкастрят живите плетове около тях и чистят басейните. Всеки делник, късно вечер, се прибират преуморени по домовете си, по-точно в къщурките край фермите в околността. Отдалеч тези къщи може да изглеждат съвсем обичайни, но вътре са преградени на десетки миниатюрни стаички. Затова в неделните следобеди, ако тези работници не намереха някаква разтуха, натрупаното им напрежение можеше да избухне като бомба.

Забавленията им винаги бяха разюздани. Зяпачите, струпани около тях, пиеха, пееха, играеха хазарт или пък танцуваха салса — казано с една дума, едновременно се разиграваха всичките сценарии, които можеш да срещнеш в една типична латиноамериканска драма. Приблизително на всеки три минути двама боксьори аматьори, от най-невзрачната категория „петел“, се отдалечаваха от тайфата, за да си изпробват юмруците без досадни зрители и още по-досадни съветници. Но само след пет минути отново можеше да ги видиш сред веселата компания да се потупват дружелюбно по рамо. А след още пет можеха да запеят и в хор.