Крис Картър - Скулптора

— Изпращат ви го от лабораторията по криминалистика, детектив.

— Добре, благодаря. Аз ще го взема — каза Гарсия и го взе от него. Пакетът беше по-лек, отколкото изглеждаше. Основата му беше плоска и се хващаше лесно. — До таблото ли? — обърна се той към Робърт, след като остави вратата да се затвори след него.

— Да, мисля, че ще бъде добре. — Хънтър разчисти място на масичката и я премести по-близо до таблото със снимките. Гарсия внимателно сложи пакета върху нея.

— Какво е това? — попита Алис и се приближи от другата страна.

— Копие в естествен размер на това — отговори Карлос и посочи снимката на таблото.

Робърт видя, че жената затаи дъх.

— Работили ли сте толкова близо с екип за разследване на убийство? — попита той.

— Не — твърдо отговори Алис, без да се смущава.

Хънтър извади джобно ножче и го отвори.

— Както вече споменах, това не е градинско увеселение. — Той сръчно сряза тиксото. — Може да останете, ако искате, но няма да е пикник.

— Мразя пикниците — не се предаде тя.

Детективите смъкнаха черната найлонова опаковка и я пуснаха на пода. Дълго време единственият звук в стаята беше бръмченето на вентилатора зад бюрото на Гарсия. Доктор Хоув беше права. Криминалистите наистина бяха свършили фантастична работа с възпроизвеждането на извратената скулптура. Копието беше направено от бял гипс, излят върху лека дървена основа, без оцветяване, но кожата на Карлос пак настръхна и дъхът на Алис секна.

Хънтър не беше в състояние да откъсне очи от скулптурата. В паметта му проблясваше образът на оригинала, същински фойерверки, които избухват на всеки няколко секунди. Подсъзнанието му възвърна същите усещания, които беше изпитал преди два дни, когато отиде на местопрестъплението. Долови парливата миризма във въздуха. Видя разплисканата по стените и пода кръв и как се процежда от скулптурата от човешка плът. За секунда зърна дори думите, написани с кръв на отсрещната стена: ДОБРЕ, ЧЕ НЕ ЗАПАЛИ ЛАМПИТЕ.

— Може ли да си налея чаша вода? — попита Алис, нарушавайки мълчанието. Думите й сякаш прекъснаха някакъв групов транс. Робърт и Карлос примигаха едновременно.

— Разбира се — отвърна Хънтър и скръсти ръце. Вниманието му все още беше съсредоточено върху скулптурата. Той заобиколи от другата страна да я огледа от различен ъгъл.

Гарсия отстъпи няколко крачки назад, сякаш се опитваше да види по-голяма картина.

Творението не приличаше на нищо, което бяха виждали, и не отключи нищо в съзнанието им.

— Това е най-гротескното нещо, което съм виждала — заяви Алис, след като изпи цяла чаша вода, сякаш за да угаси някакъв вътрешен огън. — И съдейки по начина, по който го гледате, и вие нямате представа какво означава, нали?

— Работим по въпроса — каза Робърт.

Тя отново напълни чашата.

— Познавам един човек, който може да помогне.

Силвър Лейк е хълмист квартал на изток от Холивуд и на северозапад от центъра на Лос Анджелис, населен с разнообразни етнически и социално–икономически групи, но най-вече известен с еклектичните събирания на хипитата и творците, които живеят там, както и с многобройна общност на лесбийки, хомосексуалисти, бисексуални и травестити. Районът е дом и на част от най-известната модернистична архитектура в Северна Америка и Хънтър и Алис отиваха точно там.

Алис имаше червен корвет и го караше като млад автомобилен състезател, който иска да се докаже — пресичаше лентите, без да даде мигач, врязваше се най-отпред в потока от коли и настъпваше газта, сякаш се опитваше да надбяга цунами всеки път, когато светофарът светнеше жълто. Робърт седеше до нея със закопчан предпазен колан.

— Госпожице Бомонт, ако се движим малко по-бързо, може да се върнем назад във времето — подхвърли той, когато тя зави по Уест Сънсет Булевард.

Тя се усмихна.

— Плаша ли ви?

— Така както шофирате, бихте уплашили дори Михаел Шумахер.

Алис пак се усмихна.

— Виж, ако престанеш да ме наричаш госпожице Бомонт и започнеш да ме наричаш Алис, ще карам по-бавно.

— Договорихме се, Алис. А сега, моля те, дръпни крака си от педала за газта, преди да се озовем в 1842 година.

Те стигнаха до Силвър Лейк само за петнайсетина минути.

— Не се притеснявай — рече тя, когато спря пред художествена галерия „Джалмар“. — Мигел е малко ексцентричен.

Хънтър взе копието на зловещата скулптура от задната седалка и влезе след Алис в галерията.

Мигел Джалмар беше колекционер на произведения на изкуството и изключително добър познавач в областта на модерната скулптура. Изпитваше страст към изкуството от много ранна възраст и още като младеж беше започнал да колекционира творби.