Крис Картър - Скулптора

— Да, онези, които са най-уместни в случая.

— Кой определя уместността им? Вие ли?

Тя не отговори.

Той се вгледа в очите й и после започна да прелиства страниците. В списъка имаше повече от деветстотин имена.

— Казахте, че наскоро не е бил освободен никой от извършителите на тежки престъпления в списъка. За колко скоро говорим?

— От миналата година.

— Трябва да се върнем по-назад — заяви Хънтър.

— Няма да е проблем. Колко назад искате да се върнем?

— Пет години, може би десет.

— Дайте ми компютър с бърз интернет и след няколко минути ще ги имате.

— Искам да знам и за какво е бил осъден всеки един от този списък.

— Написано е до името и възрастта — с леко раздразнение отвърна Алис и кимна към листовете.

Робърт не отмести очи от лицето й.

— Тук пише убийство, тежко убийство, въоръжен обир и така нататък. Искаме да знаем какво точно са извършили и как са го извършили. Какви оръжия са използвали. Кърваво ли е било местопрестъплението. Дали извършителят е упражнил насилие, защото е изгубил контрол, или защото това му е доставяло удоволствие. Трябват ни характерни подробности.

— Пак ви казвам, не е проблем. Само ми дайте компютър.

— Освен това трябва да съпоставим имената в списъка с всеки член на семейство или банда, който е навън и може да е достатъчно луд, за да търси отмъщение от страна на затворника.

— Няма проблем.

Хънтър погледна списъка, после Гарсия и накрая отново Алис.

— Много сте самоуверена. Мислите ли, че сте толкова добра?

Усмивка озари лицето й за секунда.

— Още по-добра съм — отговори жената без колебание. — Дайте ми компютър и веднага ще започна работа. — Посочи списъка в ръцете му. — Но засега това може да бъде начало за нас.

Известно време никой не каза нищо.

— Нас? — попита Карлос.

— Прокурор Брадли иска да ви помогна, колкото мога повече. Това ни събира в един отбор, нали? — Очите й отново се насочиха към Хънтър.

— Госпожице Бомонт — каза Робърт и остави списъка на бюрото си. — Ние сме специалната секция към отдел „Обири и убийства“. Това не е градинско увеселение. Знаем, че окръжният прокурор няма търпение да постигне резултати. Ние също. Признателни сме ви за помощта и сте права, че списъкът е добро начало. Но не съм упълномощен да включа някого в разследването, без да се посъветвам с моя капитан. Преди всичко тя не гори от желание цивилни лица да участват в разследванията на отдела.

Алис се усмихна и се приближи до таблото, където бяха закачени снимките от местопрестъплението. Имаше чувствена походка — бавна и отпусната, сякаш знаеше, че на мъжете им харесва да я гледат как се движи.

— Не бъдете скромен, детектив. Упълномощен сте да включвате когото искате в екипа си — отвърна тя спокойно. — Проверих. Тук вие издавате заповедите, а всички други слушат и изпълняват. В моя случай обаче прокурор Брадли е говорил с шефа на полицията Мартин Колинс, който на свой ред е говорил с вашия „неизгарящ от желание“ капитан. Тя нямала голям избор. Опасявам се, че и вие нямате. Прокурор Брадли винаги получава каквото иска.

Хънтър беше достатъчно опитен и знаеше, че възраженията няма да доведат доникъде. Мразеше хората да си навират носа в разследванията му и да му диктуват какво да прави и затова му се носеше славата, че не се придържа съвсем стриктно към протокола, но в полицията имаше йерархия и той беше на много ниско стъпало. Понякога трябваше да отстъпваш, за да се спогаждаш с хората, и случаят в момента изглеждаше точно такъв. Той не каза нищо.

Алис огледа снимките само за миг.

— Боже мой! — промълви тя й бързо се извърна.

Погледът на Хънтър остана прикован в нея.

— Познавах добре Дерек — каза Алис с по-мек глас. — Помагала съм му в десетки дела. Помогнах му да изпрати в затвора много от хората в този списък. Той беше добър човек, който не заслужаваше такава участ. Искам да помогна. И знам, че мога, защото съм добра в работата си. Моля ви, дайте ми възможност да ви помогна да заловите копелето, което му причини това.

Преди Хънтър да успее да каже нещо, на вратата отново се почука.

— Доста сме заети тази сутрин — подхвърли Гарсия и после извика: — Влез.

— Извинявам се — отвърна мъжки глас отвън. — Няма достатъчно работници.

Всички в стаята се намръщиха. Карлос се приближи до вратата и я отвори.

На прага стоеше новобранец полицай в безупречно изгладена, чисто нова униформа. В двете си ръце държеше голям пакет, увит в дебел найлон, залепен с тиксо.