Крис Картър - Скулптора

— Не, благодаря. Пих много през почивните дни.

Насхорн отвори едната бутилка, отпи и върна другата бира в хладилника.

— Това ми е единствената почивка, която си взимам през годината. Две седмици далеч от всичко.

— И нямаш търпение да потеглиш, а? Знам как се чувстваш. За мен път не е имало почивка от… — Монтьорът се замисли за миг и после тъжно се засмя. — Брей, не си спомням кога за последен път ходих на почивка.

— Не мога да не отида. Ще се побъркам. Нуждая се от тези две седмици сам.

— Мамка му! — извика монтьорът и се дръпна назад. От мотора бликна течност, която изпръска пода.

— Какво стана? — Насхорн разтревожено пристъпи към него.

— Единият маркуч с високо налягане се извади.

— Това не звучи добре.

Монтьорът бързо се огледа, сякаш търсеше нещо.

— Трябва ми стегалка, за да запуша теча. Ще ми направиш ли услуга да държиш маркуча ето така, докато взема стегалка?

— Разбира се. — Насхорн остави бирата и хвана маркуча, както му показа монтьорът.

— Не го пускай. Ей сега се връщам.

Насхорн притискаше пръста си върху тънката черна гумена тръбичка. Чу, че монтьорът започна да рови в кутията си с инструменти зад него.

— Това няма да те забави много, нали?

Монтьорът не отговори.

— Бих искал да отплавам, преди да се мръкне.

Мълчание. Ровенето беше спряло.

— Хей… — Насхорн се изви, за да погледне назад.

В същия миг монтьорът замахна с гаечен ключ, сякаш беше бейзболна бухалка. Времето за Насхорн забави хода си. Гаечният ключ удари лицето му със смразяващ пукот. Челюстта му се счупи на три места. Кожата в основата на челюстта му започна да се разкъсва до брадичката, оголвайки плът и кости. Рукна кръв. Три от зъбите му изхвърчаха към стената. От разбитата му челюст се откъсна голямо парче кост и проби венеца, точно под липсващия първи кътник. Върхът докосваше оголения нерв, останал от избития зъб. Болка замъгли зрението му. Ударът беше толкова силен и добре премерен, че тялото на Насхорн се изстреля назад и гърбът му се блъсна в мотора, а главата — в дървения панел над него.

Притъмня му пред очите. Устата му се напълни с кръв, която потече в гърлото, запуши дихателните му пътища и го накара да се задъха, за да си поеме дъх. Той се опита да каже нещо, но успя да издаде само някакъв жалък клокочещ звук. Точно преди да загуби съзнание, Насхорн видя, че монтьорът стои над него и все още държи гаечния ключ.

— Ти… — зловещо се усмихна монтьорът. — Няма да бързам с теб.

Хънтър пристигна в Главното управление на полицията няколко минути след Гарсия.

— По дяволите, и теб ли хванаха? — попита Карлос.

— Имаш предвид репортерите ли?

Гарсия кимна.

— Лагер ли са направили или какво? Слязох от колата си и веднага трима от тях започнаха да ми задават въпроси.

— Жертвата, чието убийство разследваме, е бил прокурор, който е бил разчленен на смъртното легло в дома си преди три дни. За такива неща се правят телевизионни сериали, Карлос. Репортерите може да се избият, за да получат първи информация от човек, който работи по случая. Положението ще се влошава.

— Да, знам. — Гарсия наля на партньора си и на себе си по една голяма чаша кафе от машината в ъгъла. — Откри ли нещо? — Той даде на Робърт чаша и кимна към книгите под мишницата му.

Хънтър беше взел всички книги за модерно изкуство и скулптура, които можа да намери в кабинета на Дерек Никълсън.

— Нищо. — Остави книгите на бюрото си и взе чашата с кафето. — Благодаря. Половината нощ търсих в интернет и прочетох за всеки скулптор от Лос Анджелис. И там нищо. Не мисля, че убиецът се е опитал да пресъздаде вече съществуваща творба.

Карлос се върна на бюрото си.

— И аз така смятам.

— Днес ще отида при окръжния прокурор — продължи Хънтър. — Ще го питам дали знае с кого е искал да се помири Никълсън, преди да умре, и дали има представа кой е бил другият посетител.

— Няма ли да е по-лесно да му се обадиш по телефона?

Робърт направи гримаса, мразеше да задава въпроси по телефона, независимо кой е от другия край на линията. Срещите очи в очи му позволяваха да наблюдава движенията, реакциите и изражението на човека, когото разпитва, а за детектив от отдел „Убийства“ това беше безценно.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Той погледна часовника си и после вдигна слушалката.

— Детектив Хънтър.

— Робърт, току-що получих първите резултати от лабораторията — каза доктор Каролин Хоув. Гласът й звучеше по-сериозно от обикновено.