Крис Картър - Скулптора

— Недейте да хитреете, по дяволите. Тези тъпотии може да са смешни на тъпите ви приятели, но не и на мен. Аз ръководя проклетото разследване, затова по-добре ми покажете малко уважение, защото в противен случай следващата ви работа ще бъде да водите полицейските кучета да се изходят, чувате ли?

— Силно и ясно, но все пак искам да знам дали другият посетител на господин Никълсън е бил някой от Окръжната прокуратура.

— Добре — отвърна Брадли след кратко мълчание. — Ще проверя и ще ви кажа. Има ли още нещо, детектив? — Той погледна часовника си.

— Само още едно. Господин Никълсън споменавал ли ви е, че иска да се помири с някого? Да каже на някого истината за нещо?

В челюстта на Брадли потрепна мускул. Той спря да дъвче.

— Да се помири с някого? Какво искате да кажете?

Хънтър му обясни какво е казала Ейми Даусън.

— И вие мислите, че Дерек е имал предвид човека, който го е посетил преди няколко месеца?

— Възможно е.

Прокурорът избърса устата и ръцете си с нова салфетка, облегна се назад на кожения въртящ се стол и се вгледа в Робърт.

— Дерек не ми е споменавал нищо. Нито че иска да се помирява с някого, нито че трябва да каже на някого истината за нещо.

— Знаете ли какво е имал предвид?

Брадли хвърли поглед към стенния часовник и после отново се обърна към Хънтър.

— Живеем в объркан свят, детектив. Вие най-добре от всички знаете това. Ние, като държавни прокурори, се стремим да изпратим в затвора хората, които не са годни да живеят в него. Работим с доказателства, които ни дават детективи като вас, криминалисти, специалисти, наши следователи, свидетели и така нататък. Но сме и човешки същества и като такива правим грешки. Проблемът е, че поради естеството на работата ни грешките ни имат драматични последици.

Робърт се размърда на мястото си.

— Искате да кажете, че или невинен човек отива в затвора, или виновният излиза на свобода.

— Не е толкова просто, детектив.

— Господин Никълсън допускал ли е такава „грешка“?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

Хънтър се наведе напред.

— Не можете или не искате?

Погледът на Брадли се промени и стана по-суров.

— Не мога, защото не знам отговора.

Робърт се вгледа изпитателно в безизразното му лице.

— Мога обаче да ви кажа, че всеки прокурор с дълъг стаж поне веднъж е правил такава грешка. Много пъти съм попадал на обвиняем, който със сигурност е виновен и поради някакъв процедурен пропуск, някой кретен в лабораторията или ченге новобранец, което е объркало нещата при ареста или на местопрестъплението, или е компрометирало веществените доказателства, отрепката е пусната на свобода.

Хънтър беше изпадал в подобно положение много пъти, но знаеше, че и обратното е вярно. Имаше съдебни дела, когато невинен човек отиваше в затвора или по-лошо — получаваше смъртно наказание за нещо, което не беше извършил.

— На всички ни се е случвало, детектив. И Дерек Никълсън не правеше изключение.

Хънтър прекара остатъка от деня в кабинета си. В главата му се въртяха рояк въпроси и в същото време не преставаше да мисли за думите на Мигел Джалмар.

„Наистина ли е така?“ — чудеше се той. Това ли се опитваше да им каже със скулптурата убиецът? Възможно ли беше да е толкова арогантен и заблуден, че да се мисли за Господ и че може да прави каквото иска, без никой да му попречи?

Робърт знаеше, че отговорът на този въпрос е звучно „да“. Това се случваше много по-често, отколкото психолозите, специалисти по престъпно поведение, бяха склонни да признаят. Някои го наричаха „комплекс на убиеца Господ“. В повечето случаи се отключва в момента, когато убиецът осъзнае, че притежава сила, обикновено приписвана само на Господ — силата да решава кой да живее и кой да умре. Силата да стане върховен господар на смъртта. И тази сила е много по-пристрастяваща от всеки наркотик. Тя издига често уронваното им себелюбие до висоти, каквито те никога не са си представяли. И в този момент ги приравнява с Господ. И щом веднъж изпитат това чувство, повече от вероятно е те да поискат още.

Скулптурата отново беше сложена до таблото със снимките и Хънтър все още не можеше да откъсне вниманието си от нея за повече от минута. Гротескното произведение започваше да си играе със съзнанието му.

Алис седеше в ъгъла и работеше на преносим компютър. Задачата й беше да разбие на няколко категории списъка с престъпниците, които Дерек Никълсън бе изпратил зад решетките. След срещата си с окръжния прокурор Брадли Робърт я беше помолил да състави и нов списък — на всички съдебни дела, които Дерек Никълсън би спечелил, но беше загубил поради процедурни пропуски или грешка на човек, участвал в ареста или в събирането на доказателства. Той искаше да разбере кои са били жертвите, дали са обвинили Никълсън, че е загубил делото, и дали са способни на такъв вид отмъщение.