Крис Картър - Скулптора

— Можеш ли да ни кажеш нещо повече за посетителите? Знаеш ли кои бяха?

— Не, но приличаха на адвокати. Имаха много хубави костюми. Вероятно бяха негови колеги.

— Спомняш ли си за какво разговаряха?

Ейми погледна възмутено Гарсия.

— Не бях в стаята и не подслушвам чужди разговори.

— Извинявам се, съвсем не исках да кажа това — веднага се оправда той. — Само се питах дали господин Никълсън не е споменал нещо.

Тя му се усмихна едва-едва, приемайки извинението.

— Истината е, че не се говори много, когато хората отиват да видят болни от рак пациенти. Колкото и да са разговорливи, обикновено губят дар слово, щом видят какво е причинила болестта на приятеля или близкия им. Стоят и мълчат и се опитват да изглеждат силни. Трудно е да намериш думи, когато знаеш, че някой умира.

Хънтър не каза нищо, но отлично знаеше какво има предвид Ейми Даусън. Той беше само на седем, когато на майка му поставиха диагноза мултиформен глиобластом — най-агресивният вид първичен рак на мозъка. Когато лекарите го откриха, туморът вече беше твърде напреднал. За няколко седмици тя се превърна от усмихната, изпълнена с жизненост майка в неузнаваем скелет от кожа и кости. Робърт никога нямаше да забрави как баща му стоеше до леглото й с насълзени очи, без да е в състояние да пророни нито дума. Нямаше какво да каже.

— Спомняш ли си имената им? — настоя Гарсия.

Ейми се замисли напрегнато.

— Паметта ми вече не е много силна, но си спомням, че първият посетител ми се стори важен човек. Дойде с голям мерцедес и шофьор.

— Можеш ли да го опишеш?

Тя наклони глава на една страна.

— По-възрастен, нисък и набит мъж със закръглени бузи. Не много висок, но добре облечен. Обичаше да ръкомаха.

— Окръжният прокурор Брадли? — предположи Карлос и погледна партньора си, който кимна в знак на съгласие.

— Да — леко се усмихна Ейми. — Така се казваше, Брадли.

— Ами вторият посетител? Спомняш ли си нещо за него?

Тя се замисли.

— По-слаб и по-висок. — Тя погледна Хънтър. — Висок горе-долу колкото теб. И на същите години. Много привлекателен. С хубави тъмнокафяви очи.

Гарсия си водеше записки.

— Нещо друго, което да си спомняш за него?

— Мисля, че името му беше кратко. Нещо като Бен, Дан или Том. — Ейми се поколеба и си пое дъх. — Да, нещо такова, но не съм сигурна.

— Ейми — каза Робърт, наведе се напред и остави празната си чаша на масичката за кафе между тях. — Убеден съм, че ти и господин Никълсън сте разговаряли, особено след като си прекарала толкова много време с него.

— Понякога, в началото — призна тя. — Но докато седмиците минаваха, дишането му се затрудни. Полагаше усилия да говори. Разговаряхме съвсем малко.

Хънтър кимна.

— Каза ли ти нещо, което мислиш, че може да ни помогне? Нещо за живота си? Или за някое от делата си? Нещо за някого?

Жената се намръщи и поклати глава.

— Аз му бях само болногледачка. Защо ще се доверява точно на мен?

— През последните няколко седмици ти си прекарала с него повече време от всеки друг. Дори от дъщерите му. Нищо ли не се сещаш?

Робърт разбираше вродената потребност на човешките същества да разговарят. Говоренето има пречистващ душата ефект и тази необходимост се засилва изключително много, когато човек е сигурен, че умира. Тъй като беше прекарала много време с Дерек Никълсън и се бе грижила за него, Ейми Даусън вероятно му се беше струвала като най-стар и добър приятел. Човек, с когото може да говори. И на когото може да се довери.

Ейми отмести поглед и се загледа през прозореца вдясно от Хънтър.

— Веднъж той каза нещо, което ме накара да се зачудя.

— Какво?

Очите й останаха приковани в прозореца.

— Каза, че животът е странно нещо. Няма значение колко добрини си направил, нито на колко хора си помогнал. Грешките ти те измъчват до последния ден.

Детективите не казаха нищо.

— Отвърнах, че всеки прави грешки. Той се усмихна и рече, че знае. И после добави нещо за помирение с Бога и да каже истината на някого.

— Истината за какво? — попита Гарсия, премествайки се на ръба на дивана.

— Не каза. И аз не попитах. Не беше моя работа. Но със сигурност го измъчваше. Искаше да изчисти съвестта си, преди да стане късно.

Хънтър се беше уговорил с двете дъщери на господин Никълсън да се срещнат следобед. Оливия, по-голямата, с която се беше запознал в дома на господин Никълсън, ги беше поканила в жилището си в Уестуд. Сестра й Алисън също щеше да бъде там.