Крис Картър - Скулптора

Ейми Даусън, болногледачката на Дерек Никълсън през делничните дни, живееше в едноетажна къща с три спални със съпруга си, двете си дъщери, ученички, и шумно кученце на име Кресльо. Домът й беше сгушен в тиха улица зад редица магазини в Ленъкс, Югозападен Лос Анджелис.

Ейми беше наета за болногледачка на Никълсън няколко дни след като му бяха поставили диагнозата.

Когато Карлос най-после зави по улицата на Ейми, термометърът на таблото показваше, че температурата навън е трийсет и един градуса. Той спря и двамата детективи излязоха във влажния и задушен ден. Слънцето пареше лицата им.

Къщата изглеждаше стара. Боята беше избеляла и олющена около первазите на прозорците и предната врата. Оградата от желязна мрежа, опасваща имота, беше ръждясала и огъната на места. Малкият преден двор определено се нуждаеше от внимание.

Робърт почука три пъти и веднага беше поздравен от лай някъде навътре в къщата. Не силен, ожесточен лай, който би уплашил крадец, а писклив и досаден, от който за няколко минути може да те заболи главата. А Хънтър вече го болеше.

— Млъкни, Кресльо — извика отвътре женски глас и кучето с нежелание млъкна. Чернокожа жена с овално лице, котешки очи и коса, сплетена на множество плитчици, отвори вратата. Беше висока метър шейсет и осем и пълното й тяло опъваше тънкия плат на лятната й рокля. Ейми беше на петдесет и две, но лицето й вече носеше отпечатъците на човек, който е живял по-дълго и е видял много страдание.

— Госпожа Даусън?

— Да? — Тя присви очи зад очилата за четене. — А, вие трябва да сте полицаят, който се обади. — Гласът й беше дрезгав, но любезен.

— Аз съм детектив Хънтър, а това е детектив Гарсия.

Ейми погледна документите им, усмихна се учтиво и отвори широко вратата.

— Моля, влезте.

Те влязоха и кучето отново започна да лае под масата.

— Няма да повтарям, Кресльо. Млъкни и отиди там. — Тя посочи врата в отсрещния край на всекидневната и кучето мина през нея и изчезна в малък коридор. От кухнята се разнасяше ароматът на току-що изпечен кейк. — Моля, седнете. — Ейми ги насочи към малката и тъмна всекидневна. Двамата детективи се настаниха на ментовозеления диван, а тя седна на креслото срещу тях. — Желаете ли студен чай? — предложи Ейми. — Тук е много топло.

— Би било чудесно — отговори Хънтър. — Много ви благодаря.

Тя отиде в кухнята и след няколко минути се върна с поднос, на който имаше алуминиев термос и три чаши.

— Не мога да повярвам, че някой е искал да стори зло на господин Никълсън — каза Ейми, докато сервираше чая. В думите й прозвуча тъга.

— Много съжаляваме за случилото се, госпожо Даусън.

— Моля, наричайте ме Ейми. — Тя се усмихна вяло на двамата детективи.

Робърт отвърна на усмивката й.

— Признателни сме ти, че отделяш време да разговаряш с нас, Ейми.

Тя се загледа в чашата си.

— Кой би искал да нарани умиращ пациент? Това е лудост. — Очите й срещнаха погледа на Хънтър. — Казаха ми, че не е било обир.

— Не — отговори той.

— Господин Никълсън беше много добър и мил човек. Знам, че сега е в много по-добри ръце. — Ейми погледна към тавана. — Мир на душата му.

Робърт не беше изненадан, че Ейми не е обезумяла от скръб. Не й бяха казали зловещите подробности на престъплението. Хънтър беше проверил миналото й. Тя беше медицинска сестра от двайсет и седем години, осемнайсет от които посветени на пациенти с някаква форма на терминален стадий на рак. Ейми се стараеше да върши възможно най-добре работата си, но всичките й пациенти неизбежно умираха. Тя беше свикнала със смъртта и отдавна се бе научила да владее чувствата си.

— Ти си гледала господин Никълсън в делничните дни, нали? — попита Гарсия.

— Да, от понеделник до петък.

— Мелинда Уолис, която те заместваше през почивните дни, същата стая ли използваше?

Ейми поклати глава.

— Не, не. Мел използваше къщата за гости над гаража, а аз — стаята за гости в къщата, през две врати от стаята на господин Никълсън.

— Казаха ни, че дъщерите на господин Никълсън са го посещавали всеки ден.

— Да, най-малко за два часа. Понякога сутрин, друг път следобед или вечер.

— Господин Никълсън имаше ли други посетители напоследък?

— Не напоследък.

— А по-рано? — настоя Карлос.

Ейми се замисли.

— Когато започнах да работя при него, да. Спомням си само две отделни посещения през първите ми няколко седмици в къщата. Но щом започнаха да се проявяват най-тежките симптоми, вече не идваше никой. Предимно защото господин Никълсън не искаше да вижда никого. Не желаеше да го виждат в това състояние. Той беше много горд човек.