Крис Картър - Скулптора

— Какво искахте да ни кажете за нея? — попита Карлос.

— По-късно същата нощ свърших една лесна работа в задна уличка — двайсетина минути. Докато се връщах, видях, че Рокси се качва в кола. Помаха ми, докато минаваха покрай мен, и тогава видях шофьора. Беше Носорога. Опитах се да го спра, но той караше много бързо.

— И какво се случи? — попита Хънтър.

— Не знам. Тя не се върна онази нощ. — Джуд повдигна рамене. — Не се появи и следващата вечер. Поне на моя ъгъл. Малко се разтревожих. Може би й се беше случило същото като на мен и същите четири копелета я бяха изнасилили групово. Както казах, след като свършиха с мен, цяла седмица не можах да изляза на улицата, а бях много по-силна от Рокси. Никога повече не я видях. Но може би се беше отказала след първата нощ. Надявах се да е така. Тя каза, че трябва да го прави една нощ. Или се е уплашила. Това се случва често с новите момичета. Веднага щом срещнат първия си груб клиент, а това неизбежно става, те решават, че този живот не е за тях. И след това никога повече не видях Носорога или приятелите му.

Робърт все още беше заинтригуван.

— Рокси каза ли ви името на детето си? — попита той.

— Вероятно го е казала, но не мога да си го спомня. — Джуд отново стана и се приготви да си тръгне.

Хънтър също се изправи и й даде визитната си картичка.

— Ако си спомните нещо друго или имената на останалите от групата, моля ви, обадете ми се — по всяко време.

Тя се вгледа във визитната картичка, сякаш беше отровна, след дълъг миг на колебание я взе и излезе от кафенето.

Робърт си каза, че е грешил. Сянката на скулптурата в лодката на Насхорн не изобразяваше сбиване, а сексуално нападение — групово изнасилване.

Минаваше десет вечерта, когато Хънтър се прибра в апартамента си. Сънят не дойде. Мозъкът му не искаше да изключи. Вместо да го насилва, Робърт извади кутията със снимките, които беше взел от жилището на Литълуд, и ги разпръсна на пода на всекидневната. Съпостави ги със сватбения портрет на Никълсън, който Алисън му беше дала. Вече знаеше, че жертвите са се познавали, но ако Дерек Никълсън беше на някоя от снимките, някъде там можеше да е и липсващият четвърти член на групата.

Хънтър стоя на колене и с лупа в ръка един час, но не откри нищо. Почувства умора. Очите му пареха от изтощение и вратът и раменете го боляха. Мозъкът му обаче не искаше да се откаже.

Той чу, че мъжът и жената в съседния апартамент се връщат след поредната пиянска нощ, блъскат вратите и фъфлят.

— Трябва да си намеря нови съседи — подсмихна се Робърт и насочи вниманието си към снимките на фигурите от сенки. Цялата информация, която беше събрал през последните няколко часа, се въртеше в главата му.

Оттатък стената започна кикотене и пъшкане.

— О, не, не! — прошепна Хънтър. — Моля ви, не във всекидневната.

Пъшкането се засили.

— По дяволите! — Робърт знаеше, че скоро ще започне блъскането по стената. Погледът му се върна на снимките на пода.

Колкото повече мислеше за случая, толкова по-убедителна логика виждаше. Никълсън, Насхорн, Литълуд и четвъртият член на групата бяха нападнали сексуално някоя жена. Можеше да е Рокси, момичето, за което им беше разказала Джуд, или някоя друга улична проститутка. Но какво се беше случило с жертвата им? Дали нападението се беше объркало ужасно? Мъртва ли беше тя?

Силният шум в съседния апартамент вече не го безпокоеше. Хънтър се беше изолирал в свой свят и си припомняше всяка информация, свързана със случая.

Беше толкова погълнат от мислите си, че едва след няколко секунди чу, че телефонът звъни. Робърт примига два пъти и огледа стаята, сякаш беше дезориентиран. Мобилният му телефон беше на масата, до компютъра и принтера. Телефонът иззвъня отново и той го отвори и погледна екранчето.

— Детектив Хънтър.

— Детектив, Джуд е. Разговаряхме по-рано тази вечер.

— Да, разбира се. — Беше изненадан, но не го показа.

— Извинявайте, че ви търся толкова късно, но си спомних нещо. Мислех да ви се обадя утре, но се измъчвам и не можах да заспя. Вие казахте, че ако си спомня нещо друго, може да ви се обадя по всяко време.

— Да, няма никакъв проблем — отговори Хънтър и погледна часовника си. — Какво си спомнихте?

— Име.

Робърт се напрегна.

— На четвъртия член на групата?

— Не. Казах ви, че не чух имената на другите онази нощ. Спомних си името на детето на Рокси — след кратко мълчание добави Джуд. — Тя го спомена един-два пъти.

Джуд му каза името и Хънтър се намръщи. Беше необикновено, но в същото време звучеше познато.