Патриша Корнуел - Военна морга

Макар и белетристична творба, това не е научнофантастичен роман. Съдебномедицинските методи, технология и апаратура, с които ще се запознаете тук, вече функционират, дори в този момент — докато четете книгата. Някои от нещата, на които ще се натъкнете, са крайно обезпокоителни. Но всичко това е възможно.

Някои споменати в текста обекти са реални и действащи. Сред тях са:

• Военната морга при Военновъздушната база в Доувър;

• Съдебен лекар към медицинските служби на Въоръжените сили;

• ДНК лаборатория на Въоръжените сили;

• Институт по патология към Въоръжените сили;

• Министерство на отбраната;

• Агенцията за авангардни изследователски проекти към Министерството на отбраната;

• Британски кралски институт на обединените служби по отбрана и сигурност;

• Дистанционна система за наблюдение на специално въоръжение с пряко действие.

Макар да са изцяло в сферата на възможното, Кеймбриджкият център по съдебна медицина, Изправителният център в Чатам, „Отуол Технолъджис“ и Транспортът по оперативно отстраняване на трупни останки са плод на авторското въображение, както и героите на настоящото повествование и самият сюжет.

Всички чудесни мъже и жени от Системата за съдебномедицински експертизи към Въоръжените сили и Института по патология към Въоръжените сили, които бяха така любезни да споделят своите прозрения и авангардни познания и които ме впечатлиха с дисциплината, всеотдайността и приятелството си.

Както винаги, съм дълбоко задължена на доктор Стейси Грубър, директор на Центъра по когнитивно и клинично невроизобразяване в болницата Маклейн и доцент към Медицинското училище в Харвард, Катедра по психиатрия.

И, разбира се, изразявам признателност към доктор Марчела Фиеро, бивш главен експерт по съдебна медицина на Вирджиния, и доктор Джейми Даунс, съдебен лекар в Савана, Джорджия, заради вещината им във всичко, свързано с патологията.

Захвърлих изпъстрения с петна медицински халат в контейнера за заразено с биологични агенти облекло в съблекалнята на женския състав и свалих от себе си останалите дрехи и медицинските обувки. Зачудих се дали надписът с черни букви „Полк. Скарпета“ върху гардероба ми ще бъде свален още на сутринта, когато вече ще съм в Ню Ингланд. По-рано не ми беше минавала през ум тази мисъл, но сега се изпълних с безпокойство. Част от мен не искаше да напусне това място.

Въпреки шестте месеца изнурителна подготовка и потискащата необходимост всекидневно да се занимавам с трупове като част от задълженията си към правителството на Съединените щати, животът във Военновъздушната база в Доувър си имаше своите хубави страни. Престоят ми тук се оказа изненадващо лек. Дори приятен, бих казала. Щеше да ми липсва събуждането преди зазоряване в непретенциозната стая, военните панталони, спортното поло и ботушите, които обувах, преди да се отправя в хладния сумрак през паркинга към клуба на голф игрището за чаша кафе и закуска на път към военната морга, където завеждащият беше друг. Вече не бях шеф на дежурните съдебни лекари. Всъщност, доста хора имаха по-висок ранг от мен и основните решения не бяха мое задължение. Но в Масачузетс, където всички зависеха от мен, нещата бяха различни.

Понеделник, 8 февруари. Стенният часовник над блестящите бели мивки сочеше 16:33 с осветени в червено цифри, сякаш ме предупреждаваше. Очакваше се след по-малко от деветдесет минути да се появя по Си Ен Ен и да обясня какво е да си специалист по съдебномедицинска радиологична патология, защо аз съм такава и какво общо имат с това Доувър, Министерството на отбраната и Белият дом. С други думи, вече не съм съдебен лекар, ще кажа аз, не съм дори бивш служител към органите за издаване на изпълнителен лист към медицинските служби на Въоръжените сили. След 11-и септември, след нападението над Ирак от Съединените щати, а сега и с повишеното военно присъствие в Афганистан — преговарях точките, на които щях да се спра: границата между военния и гражданския свят завинаги ще си остане размита. Бих могла да дам пример: миналия ноември само за четирийсет и осем часа тук бяха докарани тринайсет убити бойци от Средния изток; същият беше и броят на жертвите от Форт Худ, Тексас. Масовата смърт не се ограничаваше до бойното поле, макар да не бях съвсем сигурна кое наричаме „бойно поле“. Може би то е повсеместно, ще кажа аз по телевизията. То е в нашите домове, в училищата ни, в църквите, в самолетите от търговската флота; навсякъде, където работим, пазаруваме и ходим на почивка.