Патриша Корнуел - Военна морга

— Трябваше да тръгна утре сутринта, а пътуването с Марино не е предвидено в програмата ми.

— Мога да се погрижа за колата ви, госпожо. Няма да шофирате, доколкото разбрах…

— Попита ли го за какво, по дяволите, става дума? — Грабнах нервно четката и дезодоранта от гардероба.

— Опитах, госпожо — отвърна тя, — но той не беше така любезен да отговори.

Тежък транспортен Си-5 „Галакси“ изрева над главата ми, преди да се приземи на писта номер 19. Както обикновено, вятърът духаше от юг.

Луси, освен всичко друго, беше и пилот на хеликоптер. Според един от многото авиационни принципи, които бях научила от нея, номерата на пистите съответстват на посоките на компаса. Деветнайсет например означава 190 градуса, от което пък следва, че противоположната посока ще бъде 01, ориентирана по този начин заради ефекта на Бернули и Нютоновите закони за движение. Необходимо е въздухът да обтече крилото, така че потокът над него да се движи с по-голяма скорост от този под него, издигането и кацането да бъдат по посока на вятъра, който в тази част на Делауеър духа от морето, от зона с високо към зона с ниско налягане, от юг на север. Ден след ден транспортни самолети отнасяха мъртвите по асфалтираната ивица, ширнала се като реката Стикс зад военната морга.

Подобният на сива акула „Галакси“, с дължина колкото футболно игрище, беше толкова огромен и тежък, че сякаш едва се движеше по бледото небе с перести облаци, наричани от пилотите „опашката на кобилата“. Можех да разпозная модела дори без да виждам самолета: високият пронизителен писък и свистенето ми бяха достатъчни. Вече правех разлика между звука на турбинните двигатели, които създаваха тяга седемдесет и два тона, от километри можех да кажа кой е Си-5 и кой — Си-17, отличавах хеликоптерите и накланящите се ротори, „Чинук“ от „Блек Хоук“ или „Оспри“. При хубаво време, в малкото си свободни минути, сядах на пейката пред блока и гледах летящите над Доувър машини, сякаш бяха екзотични създания: морски крави, слонове или праисторически летящи птици. Никога не ми омръзваха драматичната им непохватност, гръмотевичният шум и сенките, които хвърляха.

Колесниците допряха пистата насред валма дим, толкова близо до мен, че почувствах тътена в стомаха си. Вече вървях към зоната за приемане с четирите й огромни паркинга, оградени с висока стена, и резервни генератори. Приближих се до покрития фургон — дотогава не бях виждала такъв. Пийт Марино дори не помръдна, за да ме поздрави или да ми отвори вратата. Това обаче не означаваше нищо. Той нямаше навика да пилее излишна енергия, за да демонстрира добри обноски, а и откакто го помнех, стремежът да бъде мил и любезен никога не е бил сред приоритетите му. За първи път се срещнахме в моргата в Ричмънд, Вирджиния, преди повече от двайсет години. Или пък беше на някой обект? Наистина не помнех.

Влязох, затворих вратата и натъпках платнения сак между ботушите си. Косата ми още беше мокра от душа. Той мълчаливо ме прецени и си каза, че изглеждам ужасно. Винаги разбирах — издаваха го косите продължителни погледи, с които ме измерваше от глава до пети и които нагло се задържаха на определени места. Не обичаше да нося екипа на съдебен лекар — панталони цвят каки, черна блуза с копчета на врата и спортно яке с множество джобове. В редките случаи, когато ме беше виждал в униформа, ми се струваше, че го плаша.

— Откъде взе този фургон? — попитах, когато даде на заден ход.

— Назаем от военновъздушните. — Отговорът му подсказваше, че поне с Луси не се е случило нищо лошо.

Частният терминал в северния край на пистата беше на разположение на цивилния персонал с разрешение да каца на територията на военновъздушната база. Значи племенницата ми беше довела Марино тук. Появата им ме изненада. Пристигнаха без предупреждение, навярно за да ме отведат у дома и да ми спестят пътуването със самолет на сутринта. Въобразявах си. Сигурно имаше нещо друго. Потърсих отговора в грубите черти на Марино. Опитах се да преценя външността му с един поглед, донякъде както правех с пациентите. Спортни обувки, джинси, неизменното кожено яке „Харли Дейвидсън“ с ресни, бейзболна шапка на „Янкис“, която сега, когато живееше на територията на „Ред Сокс“, носеше на свой риск, старомодните очила с телени рамки.

Не можех да преценя дали малкото посивяла коса, която беше останала върху главата му, е гладко избръсната, но беше чист и сравнително спретнат, без червенина по бузите от злоупотреба с уиски; нямаше и бирено коремче. Очите му не бяха кървясали. Ръцете му не трепереха. Не долових мирис на цигари. Успял беше да се откаже от алкохола; всъщност, от много неща. Марино се стремеше да се опази от доста изкушения по пътя през съмнителните територии на собствените си първични наклонности. Секс, пиянство, наркотици, тютюн, храна, невъздържан език, фанатизъм, мързел. Навярно трябваше да добавя и лицемерие. Когато му отърваше, той можеше да бъде непочтен или откровен лъжец.