Патриша Корнуел - Военна морга

Подреждах тоалетните си принадлежности, докато систематизирах коментарите, които трябваше да направя относно триизмерната радиология, ползата от компютърната томография, сканирането в моргата. Напомних си да не пропусна да подчертая, че макар новата централа в Кеймбридж, Масачузетс, да беше първата в Съединените щати гражданска институция, упълномощена да извършва виртуални аутопсии, тази в Балтимор щеше да е следващата, и в крайна сметка това беше технологията на бъдещето. Благодарение на технологията традиционната аутопсия чрез дисекция, при която постфактум се правят снимки с надеждата да не пропуснеш нещо или да не замърсиш обекта с някакъв артефакт, можеше да бъде драстично подобрена, да бъде прецизирана — и това щеше да стане.

За съжаление, довечера нямаше да се появя по „Вести от света“, понеже като се замислих, ми се стори, че ще е по-добре, ако водех този диалог с Даян Сойър. Проблемът с редовните ми появи по Си Ен Ен беше, че прекалената информираност често подхранва презрение, но трябваше да се сетя за това по-рано. Хрумна ми, че интервюто може да излезе твърде лично и че би трябвало да спомена за това пред генерал Бригс. Трябваше да му разкажа какво се случи сутринта, когато обезумялата майка на един мъртъв войник се нахвърли върху мен по телефона с обвинения за предумишлени престъпления и заплаши, че ще се оплаче пред медиите.

Когато хлопнах вратата на гардероба си, металът изтрещя като оръдеен залп. Пристъпих по жълтеникавите плочки, които винаги усещах хладни и гладки под босите си крака. Носех тоалетна чантичка с шампоан и балсам със зехтин, ексфолиант от фосилизирани морски водорасли, обезопасена самобръсначка, флакон с гел за бръснене за чувствителна кожа, течен сапун, кърпа, освежител за уста, четка за зъби, четка за нокти и ароматно масло марка „Нютроджина“, което щях да използвам накрая. Прилежно подредих вещите си на покрития с плочки рафт в откритото сепаре, завъртях крана и горещата вода плисна върху мен. Обърнах се, за да ме облее цялата, и вдигнах лице нагоре, после вперих очи в пода, в бледите си крака. Оставих водата да струи върху врата и главата ми с надеждата, че схванатите ми мускули малко ще се отпуснат. Представях си, че влизам в гардеробната в апартамента си и избирам какво да облека.

Генерал Бригс — Джон, както го наричах насаме — искаше да нося синята бойна униформа на летец от Военновъздушните сили, но аз му се противопоставих. Би трябвало да избера обичайните си цивилни дрехи за интервюта по телевизията — може би семпъл тъмен костюм, блуза с висока яка в цвят слонова кост и скромния „Брегет“ с кожена каишка, подарък от племенницата ми Луси. Не огромния „Бланпен“ с тъмен циферблат и керамичен фасет, също подарък от нея, понеже тя беше обсебена от часовниците — всъщност от всичко технически сложно и скъпо. И не панталони, а пола и обувки на ток, за да изглеждам безобидна и достъпна — трик, който научих преди време в съда. По някаква причина съдиите обичат да съзерцават краката ми, докато подробно и картинно описвам анатомичните данни за смъртоносните рани и последните мигове от живота на жертвата. Бригс щеше да остане разочарован от избраното от мен облекло, но по време на Суперкупата снощи, след като вече си бяхме пийнали, аз му напомних, че никой мъж не може да казва на жена как да се облича, освен ако не е Ралф Лорън.

Парата от душа се раздвижи, понесена от течението. Стори ми се, че дочувам стъпки. Изведнъж ме обзе безпокойство. Би могъл да е всеки — военен служител, лекар или някой друг, упълномощен да пребивава на тази строго охранявана територия, който отива до тоалетната, да ползва дезинфектантите или да се преоблече. Сетих се за колегите, с които току-що бях в главната зала за аутопсии, и си казах, че сигурно пак е капитан Авалон. Тя неотстъпно присъстваше цяла сутрин по време на компютърната томография, сякаш след толкова време аз още не можех да се справя сама — а после, лепкава като мъгла, цял ден се навърташе около работната ми маса. Трябва да е капитан Авалон. Почти сигурна бях — винаги беше тя. Заля ме вълна от раздразнение. „Махай се.“

— Доктор Скарпета? — разнесе се познатият безизразен, лишен от страст глас, който сякаш неотстъпно ме следваше по петите. — Търсят ви по телефона.

— Току-що влязох — провикнах се през шумния плисък на водата.

Това беше моят начин да й кажа да ме остави на мира. „Малко лично пространство, моля.“ Точно в този момент не исках да виждам нито капитан Авалон, нито когото и да е, и това нямаше нищо общо с факта, че съм гола.