Джоузеф Файндър - Часът нула

Бауман пристигна в Лиеж към четири сутринта. Небето бе непрогледно черно, защото до идването на зората оставаха още няколко часа. Беше изтощен, нуждаеше се от няколко часа сън, и затова се замисли как да постъпи по-нататък.

Можеше да завие към Плас Сен Ламбер, да се подкрепи с чаша силно кафе и може би да прочете някой друг вестник. Или да паркира на спокойно място и да дремне, докато се съмне.

Накрая реши все пак да не навлиза в града и вместо това продължи на югозапад. Шофирането през тъмнината събуди в главата му рой спомени. Мрачният пейзаж пред фаровете му напомни за Западен Трансваал от времето на детството му.

Малкият град, в който се бе родил, бе основан през началото на миналия век от воортрекерите. Много бързо се бе превърнал в plaktie-drop — град на копторите. Когато Бауман бе още дете, градът се състоеше от фермерски къщи на холандците и колиби със сламени покриви. Къщата на родителите му се намираше в планините Маглиесберг, на четирийсет километра от Претория, и беше заобиколена от хлебни дървета.

Научи се сам да ловува в южноафриканската савана, която гъмжеше от дребен дивеч и антилопи. По време на цялото си детство и дори през голяма част от пубертета той странеше от околните и предпочиташе самотата пред компанията на децата, които направо му бяха скучни. Когато не беше на лов или на разходка, не събираше интересни камъни или растения, той четеше. Нямаше нито братя, нито сестри: в годините след раждането му родителите му бяха правили опит след опит да се сдобият с други деца, но всичко завършваше с помятане след помятане, докато накрая се разбра, че майка му не може повече да ражда.

Баща му, производител на тютюн, бе продал фермата си на тютюневата компания „Маглиесберг“ — кооперативът, притежаващ повечето ферми за тютюн в района. Беше мрачен, затворен човек. Умря от сърдечен удар, когато Бауман бе на шест години. Спомените, които бе запазил за баща си, бяха оскъдни. Знаеше само, че всъщност ги бе издържала майка му, която шиеше.

Тя непрестанно се безпокоеше за сина си, когото не можеше да разбере. Момчето не приличаше на другите деца и нямаше нищо общо със синовете на нейните съседи и малкото им приятели. Безпокоеше се да не се е „повредил“ по някакъв начин от преждевременната смърт на баща си, да не е станал саможив поради липсата на братя или сестри, да не бъде обречен на мрачно настроение поради самотното си съществуване и не виждаше решение на проблема.

Колкото повече го караше да прави нещата, които правеха другите деца — да си играе, дори да прави пакости — толкова повече се затваряше той в себе си. Иначе бе отличен ученик, оправяше си сам леглото, подреждаше стаята си, четеше, излизаше на лов, така че след известно време тя се отказа да го подбутва в посоката, в която той съвсем ясно показваше, че не желае да върви.

Майка и син говореха рядко. През безкрайно дългите и убийствено горещи декемврийски следобеди и нощи — южноафриканското лято — двамата мълчаливо седяха в кухнята. Тя шиеше, той четеше. Живееха в отделни вселени.

Един следобед, когато беше дванайсетгодишен, без да предупреждава майка си, Бауман излезе на лов и се натъкна на пиян цвана — чернокож от местно племе (Бауман вече можеше да различава отделните племена, които живееха наоколо — цвана, ндебели или зулуси). Пияният — младеж, десетина години по-голям от Бауман — започна да се подиграва на бялото момче и Бауман, без да се поколебае дори за миг, се прицели с ловджийската си пушка и стреля.

Цвана умря на място.

Кръвта на жертвата, дори парченца от мозъка му, посипаха лицето на Бауман, изцапаха ръцете му и тънката му муселинова риза. Бауман изгори окървавената риза, изкъпа се в потока и се прибра у дома гол, оставяйки трупа, където си беше.

Когато влезе вкъщи, майка му видя, че се прибира с празни ръце, но дори не го попита какво е станало с ризата му. Вече се бе отказала да задава въпроси, на които получаваше само едносрични отговори. Той хвана книгата и се зачете, а тя седна зад машината.

Но онази вечер му беше трудно да се съсредоточи, защото убийството бе събудило в кръвта му тръпка, по-силна от всичко, което бе изпитвал дотогава. Да, беше го изплашило също, но му бе дало и едно топло и дълбоко удовлетворяващо чувство на контрол, на надмощие, на власт над наглия негър. Бауман беше далече от расовата ненавист, защото рядко се замисляше над съществуването на цветнокожи и черни. Опиянението му идваше от способността да сложи край на човешки живот, още повече — както се разбра след няколко седмици — че се бе отървал без никакви последици.