Джоузеф Файндър - Часът нула

Рот наистина бе блъфирал, поне частично — не бе казал на Бауман, че предавателят е на колана му и че той е единственият наличен. А щом хеликоптерът се бе отдалечил извън обсега на предавателя — над реката, както бе пресметнал екипът на Групата, макар че тази оценка сигурно бе била един от рисковите моменти — приеманият сигнал бе отслабнал достатъчно и бомбата бе избухнала. Никой никога нямаше да научи естествено, и определено никой от хората на покрива никога нямаше да сподели дори с колега за случилото се. Невъзможно бе да се докаже каквото и да било… а и нали в крайна степен справедливостта бе възтържествувала.

Малкълм Дайсън изключи програмата на Си Ен Ен и гневно завъртя количката си към редицата телефони, подредени на писалището му.

— Проклетият Принц на мрака се издъни! — изкрещя той в празното пространство и бе смаян да чуе, че някой му отговаря.

— Наистина — каза един мъж, приближавайки се откъм вратата, придружаван от други двама.

Дайсън зяпна. Трима други се изкатерваха през прозорците. Разпозна тъмносините униформи с големи яркожълти букви на тях. Не беше необходимо да ги чете, за да се досети, че това са федерални маршали на Съединените щати. Никога нямаше да забрави първия път, когато бе видял същите тези униформи със светложълти букви. Беше в нощта, когато убиха дъщеря му.

— Какво… — започна той.

— Казах „наистина“ — повтори мъжът. — Но поне ни даде основание да ви отправим обвинение, срещу което издействахме екстрадирането ви, господин Дайсън. Макар че вие и хората ви също доста ни помогнахте.

— Какви ги дрънкате, по дяволите?

— Нали разбирате, след като разполагаме с неопровержими доказателства за ролята ви в международния тероризъм, швейцарското правителство повече няма да ви защитава. Просто не може. Така че ви предадоха на нас. Екстрадират ви в Съединените щати. — Маршалът заключи ръцете на Дайсън в белезници и избута количката му навън от кабинета и по дългия главен коридор на чудесното имение, което Малкълм Дайсън бе кръстил Аркадия. — Прекрасно място сте си устроили тук — отбеляза той, позволявайки си да хвърли поглед наоколо. — Направо възхитително.

Погребалната служба се състоя на едно малко невзрачно гробище в южната част на Бостън, където семейство Кронин имаше откупени места. Джаред не плака. Издържа стоически, безстрастен, безмълвен.

Теди Уилямс обаче плака с истински сълзи, както и Сара — също с истински сълзи. Небето пак беше сиво и облаците се носеха като цигарен дим.

След като всичко свърши, преди тълпата да се бе разпръснала, Папас се обърна към Сара, усмихна й се тъжно и попита:

— Как е, шефе?

— Точно както ти изглежда — отговори тя.

— Вярно ли е, че те изтеглят в централното управление?

Тя отново кимна.

— Приятно е, нали? Напред и нагоре…

— Мисля, че да…

Той понижи глас, така че Джаред да не го чуе.

— Джаред издържа на всичко като мъж. Силно дете.

— Да. Но му е тежко…

— Предполагам, че същото може да се каже и за теб.

— Да… Но в по-малка степен. Не го харесвах, но имахме син, който ни свързваше. Най-ценното нещо в живота ми. Затова не бих казала, че бракът ми с него е бил грешка. Вярно, не трябваше да се омъжвам, но го направих, и в резултат от ада на съвместното ни съществуване се получи най-прекрасното същество на света.

— Мисля, че късметът ти с мъжете все някога ще ти изневери.

— Може би — каза тя, обърна се, отиде при Джаред и го хвана за едната ръка. Папас взе другата му ръка и тримата тръгнаха към колата. — На този свят всичко е възможно.

Боби Хигинс Сладкия бе съден и намерен за невинен по обвинението във връзка с убийството на Валери Санторо.

Малкълм Дайсън бе тикнат зад решетките в американски затвор и почина там от сърдечен удар.

„Манхатън Банк“ бе обявена за фалирала, а акциите й за лишени от стойност. Банката на Федералния резерв сключи сделка със „Ситикорп“, която пое ангажимента да изкупи малкото останали авоари на „Манхатън Банк“. Два дни по-късно Уорън Елкинд се самоуби.

Мрежата наистина съществува, макар и под друго име и естествено на друго място в Ню Йорк Сити. Някои от подробностите, особено онези, отнасящи се до мерките за сигурност, или са художествена измислица, или съзнателно не са детайлизирани.

Но уязвимостта й си остава реалност. Ето какво писа един кореспондент на „Ню Йорк Таймс“ през 1992 година по повод реалния прототип на Мрежата: „Ако потокът данни неочаквано спре, ще рухнат финансови империи и ще се заклатят правителства… Ако се повреди нещо в идеалния свят на електронните пари, цялата система ще спре със скърцане, докато обработва последния си гигабайт“.